И после с Куин останаха сами след като Джон си тръгна малко по-късно.
— Добре ли си? — попита Куин.
Очевидно въпросът на годината, нали.
— Всъщност аз трябва да те попитам това. Как е Лукас? — Блей дръпна за последно и забучи цигарата си в подметката на кубинката си.
Преди Куин да успее да отговори, Селена излезе от офиса си сякаш беше привикана от главната къща. Избраницата закрачи грациозно към тях, но с ясна цел, традиционната й бяла роба се вееше около краката й.
— Поздрави, господа, — каза тя, когато стигна до тях. — Доктор Джейн каза, че съм нужна?
Докато Блей издишаше, се почувства сякаш сам се удря. Това бе последното, което той…
— Да, от двама ни, — отвърна Куин.
Блей затвори очи, когато го заля внезапно вълнение. Идеята да гледа как Куин се храни беше като наркотик в кръвта му, отпускаше го и заплашваше да го доведе до ерекция. Но всъщност не беше…
— Надолу по коридора би било чудесно, — промърмори Куин.
Е, беше по-добре от спалня. Нали? По-професионално, а?
А и той имаше нужда от храненето, както и Куин — без съмнение след всичката драма.
Блей изстреля фаса си в кошчето за боклук и си размърда задника, след като Куин поведе. Докато вървеше, не гледаше движенията на Избраницата. Не, съвсем не. Очите му бяха прилепени върху Куин, тези рамене, бедрата му… този задник…
Добре, това щеше да приключи. Точно сега.
Просто трябваше да се вземе в ръце, да се нахрани и да си намери извинение, за да офейка.
Може би този план всъщност щеше да проработи?
Минаха през коридора. Разговор. Любезни усмивки, макар че не знаеше какво го питаха и какво отговаряше.
А, една от болничните стаи, осъзна той. Това беше наистина хубаво — клинична обстановка. Просто да захапе вената и да дава натам, без да е нужно една биологична нужда да доведе до друга…
— Моля? — каза Избраницата, като го гледаше с открито лице.
Чудесно. Беше си отворил устата прекалено много, ала не можеше да каже колко бе споделил вече.
— Съжалявам, — каза той тихо. — Просто съм дяволски гладен.
— В такъв случай искате ли да бъдете първи? — попита Селена.
— Да, иска, — отвърна Куин, докато се облягаше на вратата.
Е, ето на, помисли си Блей. Всичко се уреждаше. Когато Куин започнеше? Е, той щеше да си тръгне.
Пристъпи напред и се зачуди как точно щеше да протече това, но Селена отговори на това като придърпа един стол и седна на болничното легло. Дадено — Блей се покачи на матрака, тежестта му размести възглавниците под нежно положената глава, пружините изскърцаха. И после умът му изключи, което беше облекчаващо. Докато Селена протягаше ръка и запретваше белия си ръкав, гладът излезе на преден план, острите му зъби се проточиха от горната му челюст, дъхът му се учести.
— Моля, хранете се колкото желаете, — каза тя спокойно.
— Благодаря ти за този дар, Избранице, — отговори й той с нисък глас.
Приведе се надолу, захапа дълбоко, ала колкото можеше по-нежно и при първото си преглъщане, разбра, че е минало прекалено дълго време. Със силен рев стомахът му се обади от нуждата, вежливостта му си отиваше, превес вземаха инстинктите му: той захапа по-силно, започна да пие по-бързо и по-бързо, силата се озоваваше вътре в него и оттам се разстилаше…
Очите му погледнаха Куин.
Слабо осъзнаваше, че за пореден път негов план ще се сгромоляса, здраво и силно. Всъщност това беше много лоша идея — като се вземе предвид, че не искаше отново да го чука. Логиката беше достатъчно трудна, дори когато ставаше дума просто за объркани чувства. А когато ставаше въпрос за абсолютно желание за секс, съпроводено от хранене?
Беше абсолютен кретен, наистина беше.
И това беше напълно вярно, докато гледаше как членът на Куин се втвърдява изпод черните кожени панталони.
По дяволите.
По дяволите.
Човече, някой ден щеше да е достатъчно силен, за да си тръгне от това. Наистина щеше.
О, ПО ДЯВОЛИТЕ.
Глава 67
Докато Куин наблюдаваше представлението, езикът му се показа и облиза устните му.
Насред празната стая Блей се беше покачил върху болничното легло, перфектното му тяло бе приведено напред, за да може да се храни от вената на Избраницата, ръцете му — тези способни, тренирани и здрави ръце — държаха крехката китка до устните си с нежност, сякаш дори в гърча на глада и храненето, той пак беше джентълмен.