Чу се шумолене и после върху им се метна едно одеяло. И после светлините изгаснаха.
Докато Блей си поемаше дълбоко въздух и се чувстваше спокоен за момента, Куин затвори очи… и се осмели да вплете пръсти в тези на приятеля си, с което ръцете им бяха една в друга.
— Добре ли си? — попита Блей приглушено. В главата му сякаш беше само автопилотът, но все пак го беше грижа.
— Да. Просто ми е студено.
Куин отвори очи в тъмнината. Единственото, което можеше да види, бе линията светлина, която идваше изпод вратата. Докато Блей се унасяше, дишането ставаше все по-бавно и спокойно, Куин гледаше напред, въпреки че не виждаше нищо пред себе си.
Смелост.
Мислеше, че има всичко, от което се нуждае — че начинът, по който беше израснал, го бе направил по-здрав и силен от всеки друг. Че начинът, по който си вършеше работата, влизаше в горящи сгради или скачаше върху капитанското място на неуправляем самолет, го доказваха. Че начинът, по който живееше живота си най-вече сам, означаваше, че е силен. Означаваше, че е в безопасност.
Истинската мярка за смелостта все още го очакваше обаче.
След прекалено много години най-после бе казал на Блей, че съжалява. И после след прекалено много драма най-после му бе казал, че е благодарен.
Но да пристъпи още по-напред и да бъде искрен за това, че беше влюбен? Дори след като Блей беше с друг?
Това беше истинското раздвоение.
И дявол да го вземе, щеше да го направи.
Не да ги раздели — не, не това. И не да бъде в тежест на Блей.
В този случай, както излизаше, отплатата всъщност беше дар.
Нещо, което беше направено без очаквания или уговорки. Беше скок без парашут, вяра на сляпо, падането без да знаеш дали има нещо, което да те хване.
Блей бе направил това не веднъж, а няколко пъти — и да, разбира се, Куин искаше да се върне във всеки един от тези моменти на уязвимост и да набие тогавашното си аз толкова здраво, че главата му да се проясни и да познае възможността, когато я види.
За съжаление, възможността не бягаше натам.
Беше време да си възвърне смелостта… и по всяка вероятност да понесе болката, която щеше да дойде, когато му откажат по по-любезен начин, отколкото бе необходимо.
Насили очите си да се затворят, приближи пръстите на Блей до устните си и ги целуна. После се предаде на съня, остави се да заспи, знаейки, че поне през следващите няколко часа беше в сигурните ръце на своя единствен любим.
Глава 68
На следващата вечер, докато се смрачаваше, Асейл седеше гол на бюрото си, очите му се взираха в компютъра пред него. Екранът беше разделен на четири, които бележеха север, юг, изток и запад, и от време на време той превключваше камерите, играеше си с фокуса и посоката им. Или може би превключваше на други камери из къщата. Или се връщаше на онези, които вече беше гледал.
Беше се изкъпал и избръснал преди часове и знаеше, че трябва да се облече и излезе. Онзи лесър с ненаситния апетит за стоката твърдеше, че са го излъгали с пратка кокаин. Само че близнаците бяха изпълнили точно тази поръчка според желанията на убиеца и го бяха записали.
Просто малка предпазна мярка, която Асейл беше предприел.
Така че не знаеше за какво е всичко това, но със сигурност щеше да разбере: беше изпратил записа на лесъра чрез телефон преди около час и все още чакаше отговор.
Може би щеше да се наложи още една среща лице в лице.
А недоволният му купувач не беше единственото, което му беше на главата. Наближаваше онова време от месеца, когато с Бенлоиз трябваше да си оправят сметките — сложни трансфери от банкови сметки, които изнервяха всички, включително и Асейл. Въпреки че правеше редовно седмични вноски, те бяха една четвърт от реалните му доходи и на тридесето число трябваше този баланс да се оправи.
Много пари. А хората взимат доста скапани решения, когато толкова много пари са в играта.
Също така бе и това, че за първи път щеше да поиска близнаците да го придружат. Не мислеше, че Бенлоиз щеше да се зарадва на допълнителната компания, ала бе нужно за двамата му съдружници да бъдат въведени по-натам в нещата — и това плащане щеше да бъде най-голямото изобщо.
Със сигурност щеше да има нов рекорд, ако той и лесърът продължат сделките си.
Асейл премести мишката. Кликна на един от квадратите. Завъртя охранителната камера наоколо, търсеше в задната част на къщата си. Нищо не се движеше. Нямаше раздвижени сенки. Дори върховете на боровете не се помръдваха от вятъра.