Нещото, което винаги е вярно за бизнеса? Никой не е незаменим.
Когато Трез се събуди, се почувства сякаш се носи върху облак — и за част от секундата се зачуди дали наистина не беше така. Тялото му беше напълно безтегловно, до степен, в която не беше сигурен дали лежи по гръб или по корем.
Странен звук разряза мъглата.
Шшшшсст.
Вдигна глава и веднага се ориентира: червената светлина на алармения му часовник му казваше, че е по корем и то диагонално на леглото.
Звукът отновосе появи.
Какво беше? Метал върху метал?
Усещаше как Ай Ем се движи в коридора, присъствието на брат му беше познато като неговото собствено. Така че ако беше някой друг в апартамента или някаква заплаха? Ай Ем щеше да се справи с това.
Изправи се, стана от леглото и… о, уоу, стаята се завъртя. И все пак в стомаха му нямаше нищо. Като се замисли, беше възможно да е повърнал черния си дроб, бъбреците и дробовете си от тази мигрена. Добрите новини бяха, че болката я нямаше и гадният резултат от това не беше толкова лош. Нещо като да си пиян, с целия махмурлук на пълни обороти.
Когато влезе в банята, не светна лампите. Все още беше малко рано за това.
Душът беше толкова приятен, че почти се разплака. И не си направи труда да се обръсне — щеше да има време за това после, след като се нахрани. Халатът беше добро решение — топъл, особено след като прибра краищата му и се покри съвсем.
С боси крака бе малко гадно, особено след като излезе от спалнята си и стъпи върху мраморния под в коридора, но трябваше да разбере какво, по дяволите, бе…
Трез се спря, когато достигна входа на няколкото стаи на брат си. Ай Ем беше до гардероба си, вадеше ризи, закачени по закачалки.
След като дръпна още една купчина наведнъж от месинговата пръчка, този „шшсст“ звук прозвуча отново.
Както обикновено, брат му не се изненада, когато Трез се появи. Просто метна нещата върху леглото си.
По дяволите.
— Отиваш ли някъде? — промърмори Трез, гласът му звучеше прекалено силен в главата му.
— Да.
Дявол да го вземе.
— Слушай, Ай Ем, не исках…
— Стягам и твоя багаж.
Трез примигна няколко пъти.
— О? — поне нямаше да изчезне сам. Освен ако не искаше да изпита удоволствието от това да метне нещата на Трез през балкона?
— Намерих по-безопасно място.
— В Колдуел ли е?
— Да.
И ето, че звучи мелодията от „Джиопарди!“*.
— Ще ми кажеш ли къде?
— Бих, ако можех.
Трез простена и се облегна на касата на вратата, разтърка очи.
— Намерил си ни място и не знаеш къде е?
— Не.
Добре, може би не беше мигрена, а инсулт.
— Съжалявам. Не разбирам…
— Имаме… — Ай Ем погледна часовника си, — три часа да си стегнем багажа. Само дрехи и лични вещи.
— Значи е обзаведено, — каза сухо Трез.
— Да, така е.
Трез се помота малко, гледайки как брат му бързо и изпълнително стяга багажа. Ризи хвърчаха от закачалките, сгъваха се внимателно, поставяха се в черни куфари. Същото и с панталоните. Пистолети и ножове си отидоха по местата в метални куфарчета.
С това темпо щеше да е готов с нещата си за половин час.
— Трябва да ми кажеш къде отиваме.
Ай Ем вдигна поглед.
— Местим се при Братството.
Мозъкът на Трез сякаш се изключи и после мъглата изчезна внезапно.
— Съжалявам. Какво?
— Местим се при тях.
Очите на Трез се разшириха.
— Аз… чакай, не чух правилно.
— Напротив.
— Кой е на власт?
— Рот, син на Рот.
— Поо дяволитеее. Как, мамка му, уреди това?
Ай Ем сви рамене сякаш не беше направил нещо повече от обикновена резервация в мотел.
— Говорих с Ривендж.
— Не знаех, че той има такава власт.
— Няма. Но отиде при Рот, който оценява подкрепата ни на срещата на Съвета. Кралят смята, че ще сме в помощ на редиците в дома му.
— Тревожи се за нападения, — каза тихо Трез.
— Може би. А може би не. Но това, което наистина знам, е, че никой няма да ни намери там.