Когато станеше дума за брат му и Избраницата, и двамата мълчаха. Двамата бяха заспали всеки в своето легло — Лукас изглеждаше по-добре и за пръв път, когато Куин влезе в спалнята на Лейла? Усети бременността. Вълната от хормони го беше ударила толкова здраво при влизането, че се беше спрял на място, толкова беше силно усещането.
Което беше наистина хубаво.
Това, за което не се радваше толкова, беше желанието да отиде до вратата на Блей, да почука и да влезе — и отново да заспи.
Вместо това се озова в своята стая сам-самичък.
В леглото. В тъмното. Ту се унасяше, ту се будеше през двата часа, които имаше до сервирането на Първото хранене.
Така че когато вратата се отвори широко и се наредиха високи мъже в черни роби с качулки, миналото и настоящето му се сблъскаха, и двете бяха равностойни — до такава степен, че атаката на Бранителите на честта изскочи от гробището на спомените му и се приземи точно в стаята му в имението.
Не беше сигурен дали сънува или това е истина и първата му мисъл беше, че се радва, че Блей не е с него. Веднъж вече го беше намерил полумъртъв отстрани на пътя. Никой нямаше нужда от повторение на това изживяване.
Втората му мисъл бе, че щеше да отстрани колкото можеше повече от тях преди да са го довършили.
С боен рев Куин скочи от леглото си, голото му тяло летеше към атаката с такава сила, че всъщност наистина отстрани първите двама мъже. Завъртя се на крака, риташе и удряше всичко, което идваше срещу него, и усети кратко задоволство, когато мишените му започнаха да кълнат и да бягат…
Нещо се сключи около гърдите му зад него и го завъртя с такава сила, че се оттласна от земята и полетя в кръг…
Здрастиииии, стена.
Сблъсъкът удари на три места прекрасната му идея за отвръщане на удара, лицето, тялото и бедрата му се забиха толкова силно в мазилката, че със сигурност силуетът му остана там като в детските филмчета.
Веднага се изправи от пода, приготви се да се втурне напред…
Това, което го бе хванало през гърдите и го държеше на едно място, вероятно беше стомана. Буквално не можеше да помръдне, дори след като се насили, тялото му отказваше да бъде надвито…
— Успокой се, задник. Просто се успокой, по дяволите, преди да се наложи да те ударя.
Гласът на Вишъс изобщо не се вписваше логически.
И после внезапно с ъгълчето на окото си видя, че около него се нареждат всички онези с черните роби, стягат се като хватката на врата му.
Но не атакуваха.
— Просто се успокой, — каза му Ви на ухо. — Дишай, хайде сега — дишай дълбоко. Никой няма да те нарани.
Говоренето помогна, този тих спокоен глас проникна до мястото, където се заформяше бойната му мисъл и сякаш намали паниката му.
В резултат на това Куин започна да се тресе, мускулите му поемаха адреналина.
— Вишъс?
— Аха. Аз съм, приятел. Просто трябва да продължаваш да дишаш.
— Кой… още?
— Рейдж.
— Бъч.
— Фюри.
— Зейдист.
— Тор.
Всички гласове съвпадаха с имената си, дълбоките и сериозни тонове не се шегуваха и попиха в мозъка му, помогнаха му да се върне в реалността, която не включваше миналото.
И ето, че последният беше последната стълбица, която мислено слезе и се върна в това, което беше реално.
— Рот.
Куин опита да обърне глава към краля, но това нямаше резултат.
— Ще те пусна, приятелю, става ли? — каза Ви. — Ще се държиш ли прилично?
— Да.
— На три. Едно. Две. Три…
Вишъс се отдръпна и зае бойна поза: вдигнати ръце, свити юмруци, стабилен на краката си. Въпреки факта, че лицето на брата бе прикрито от качулката, Куин можеше да си представи изражението му. Нямаше съмнение, че ако Куин направи някакво движение, ще се озове пак в стената, а с нея вече се беше запознал доста от близо, мамка му.
Чувстваше се с около десет сантиметра по-сплескан.
С псувня Куин се обърна бавно, държеше ръце така, че Братството да ги вижда.
— Гоните ме от имението?