Нямаше идея какво, по дяволите, беше направил, но с миналото му на вбесяване на разни хора — дали умишлено или не? Можеше да е всичко.
— Не, идиот такъв, — каза Ви през смях.
Като се изправи пред закачулените сериозни фигури, затърси къде бяха лицата им, искаше да осъществи контакт, напомняше си, че това бяха мъжете, с които се беше бил рамо до рамо, че винаги му пазеха гърба, че бяха работили заедно.
Какво, по дяволите, ставаше…
Третата фигура отляво вдигна ръка, един дълъг пръст се появи и посочи Куин право в гърдите.
Веднага Куин се върна в корпуса на самолета Чесна, приключилата драма с полета, Зейдист жив и здрав, целта постигната… мъжът, сочещ го точно както сега.
На Древния език Рот каза:
— Ще ти бъде зададен въпрос. Ще го чуеш само веднъж. Отговорът ти ще пребъде във времето, ще се влее в кръвта ти от този миг насетне. Готов ли си да бъдеш попитан?
Сърцето на Куин започна да препуска. Очите му шареха наоколо, не можеше да повярва, че това е…
Само че… как беше възможно? Според рода му и неговия недъг, не беше законно няой като него да…
От нищото сякаш го удари образът на Сакстън, работещ в онази библиотека през всичките нощи.
Боже… по дяволите.
Толкова много въпроси: Защо него? Защо сега? Ами Джон Матю, чиито гърди вече носеха белега на Братството? Докато умът му препускаше, знаеше, че трябва да отговори, но мамицата му, не можеше…
С внезапна яснота помисли за дъщеря си, представи си това, което бе видял на портите на Съдбата.
Куин отново погледна всяка от качулатите фигури. Каква ирония, помисли си. Преди почти две години Бранителите на честта бяха изпратени в черни роби, за да се уверят, че той знае колко е нежелан от семейството си.
И сега, тези мъже бяха тук, за да го отведат в нещо друго — нещо, което бе толкова силно, колкото и кръвта.
— Да, по дяволите, — каза. — Задайте го.
Първото нещо, което подсказа на Блей, че се готви нещо голямо, беше звукът от много стъпки покрай стаята му. Беше пред огледалото и се бръснеше, когато ги чу по коридора със статуите, тежки, повтарящи се — много.
Трябваше да е Братството.
И тогава, докато се навеждаше над мивката, за да изплакне остатъците от крема за бръснене по бузите си, нещо тежка падна на пода в съседната стая — или беше метнато в стена. Това, което беше доста сигурно, е, че изглежда беше стаята на Куин.
Като се отърси от смесицата между горещо и студено, той дръпна една кърпа и я уви около бедрата си, докато изтичваше от стаята си и се отправи към…
Блей се спря. Стаята на Куин бе мрачна, ала светлината от коридора осветяваше вътре… кръг от хора в черни наметала, който го заобикаляше. Докато го държаха с лице, опряно в стената.
Единствената мисъл на Блей беше, че Бранителите на честта са дошли за втори път за боеца — въпреки че много добре знаеше, че в робите бяха Братството. Трябваше да са те, нали?
Гласът на Вишъс отговори на това, думите на мъжа бяха бавни и равни.
После освободиха Куин. Когато се обърна, беше бял като платно, трепереше, докато стоеше гол в центъра на този кръг от качулати фигури.
Рот наруши тишината, дълбокият баритон на краля изпълни мрака.
— Ще ти бъде зададен въпрос. Ще го чуеш само веднъж. Отговорът ти ще пребъде във времето, ще се влее в кръвта ти от този миг насетне. Готов ли си да бъдеш попитан?
Блей покри уста с ръката си с кинжала, когато усети, че я е отворил.
Не можеше да бъде… нали? Включваха го в Братството на черния кинжал?
И веднага събра парченцата — работата на Сакстън през всичките тези месеци; героизмите на Куин; как казаха на Джон, че вече не му е аструкс нотрум.
Рот беше променил Древните закони.
О, по дяволите.
— Да, по дяволите. Задайте го.
Нямаше как Блей да не се усмихне след като се измъкна и се върна в стаята си. Нека Куин бъде в шок.
Затвори вратата си и остана до нея, чакайки. Известно време по-късно тежките стъпки отново се появиха, минаха покрай стаята му, отидоха надолу по коридора, изчезнаха… и промениха историята завинаги.
През всичките години в Братството никога не бе имало член, който да не е син на брат и женска от кръв на Избраница. Куин технически беше аристократ, дори изоставен от семейството си и със своя „дефект“, родът му си беше това, което е. Ала нямаше нито онова ДНК, нито войнственото име, които имаха другите.