— Остави ли име?
— Значи не си го очаквала.
Сола въздъхна тежко, надявайки се непукистката ѝ физиономия да остане на мястото си, въпреки че баба ѝ я въртеше на шиш. Ужас, след толкова години, в които бе живяла с баба си, всеки би помислил, че е свикнала с директните ѝ въпроси.
— Не, не очаквах никого. — И мисълта, че някой бе дошъл да чука на вратата, я накара да сложи ръка на раницата. Вътре имаше девет милиметров пистолет с лазерен мерник и заглушител — и това беше много хубаво. — Как изглеждаше той?
— Много голям. С тъмна коса. И дълбоки очи.
— Какъв цвят бяха? — Баба ѝ не виждаше много добре, но със сигурност би обърнала внимание. — Бяха ли…
— Като нас. Той ми заговори на испански.
Може би еротичния мъж, когото следеше, говореше два езика — или по-скоро три, предвид странния му акцент.
— Та, каза ли си името? — Не че щеше да е от полза. Тя не знаеше как се казва мъжа, когото следеше
— Каза, че го познаваш, и че ще се върне за теб.
Сола погледна към цифровия дисплей на микровълновата. Показваше малко преди десет вечерта.
— По кое време мина?
— Не много отдавна. — Баба ѝ присви очи. — Виждаш ли се с него, Марисол? Защо не ми каза?
В този момент обърнаха на португалски, говореха една през друга, обясненията „не се виждам с никого” се преплитаха със „защо просто не се омъжиш”. Бяха спорили по въпроса много пъти, и в общи линии преповтаряха добре заучените реплики в омръзналата пиеса.
— Ами, харесвам го, — заяви баба ѝ, стана от масата и удари с длани по плота. Стойката за салфетки, затрупана със списания Венити Феър, подскочи и на Сола ѝ се прииска да изпсува. — И мисля, че трябва да го доведеш на вечеря.
„Щях, бабо, но не го познавам — а и щеше ли да го харесваш, ако знаеше, че е престъпник? И плейбой?”
— Католик ли е? — попита баба ѝ на излизане от кухнята.
„Той е наркодилър, така че ако е религиозен, наистина има силна воля да се помири със себе си.”
— Изглежда добро момче, — каза баба ѝ през рамо. — Добро католическо момче. — И с това приключи, за момента.
Чехлите се затътриха по стълбите, и по всичко си личеше, че баба ѝ се кръсти. Можеше да си я представи.
С проклятие на уста, Сола отпусна глава и затвори очи. Някак си не си представяше мъжа да се държи възпитано, само защото му е отворила една възрастна бразилка. Католик, ама друг път.
— По дяволите.
Все пак, коя беше тя, че да се държи лицемерно? И тя бе престъпник. И то от години — и дори факта, че така изкарваше прехраната за нея и баба ѝ, не оправдаваше всички влизания с взлом.
Кучето на съседите залая и тя се зачуди кого ли издържаше мистериозния мъж. Близнаците? Те си изглеждаха самодостатъчни. Дали имаше деца? И съпруга? По някаква причина тя потрепери. Кръстоса ръце на гърдите си и се загледа в идеално чистия под, който баба ѝ чистеше всеки ден и от който можеше да се яде. „Той няма право да идва тук”, помисли си тя. Но пък и тя бе посетила неговия дом неканена, нали…
Сола се намръщи и вдигна поглед. Прозорецът, обрамчен с двете розови завеси, бе катранено черен, защото все още не бе пуснала външното осветление. Но вече знаеше, че там стои някой. И дори знаеше кой точно.
Задиша на пресекулки, сърцето ѝ заби лудо, и по някаква причина сложи ръка пред гърлото си.
„Обърни се”, говореше си сама. „И бягай.”
Ала… тя не помръдна.
Асейл изобщо нямаше намерение да ходи в дома на своята натрапница. Но проследяващото устройство все още бе в аудито, и когато му съобщи, че тя се връща на същия адрес, той не се сдържа и се материализира там. Обаче не искаше да го виждат, затова избра задния двор и за негов късмет, когато натрапницата влезе в кухнята, гледката към нея и към съквартирантката ѝ беше идеална.
По-възрастната жена изглеждаше като приказна героиня, с коса на букли, с халат, ярък като пролетен ден, а лицето ѝ все още изглеждаше красиво въпреки възрастта. Обаче когато седна на масата, тя никак не изглеждаше щастлива, вперила поглед в другата жена. Асейл предположи, че тя е внучката.
Двете си размениха няколко реплики, а той се усмихваше в мрака. Между двете съществуваше голяма любов — и много досаждане. Май това важеше за всички по-възрастни роднини, без значение дали си вампир или човек.
Той изпита огромно облекчение, че тя не живее с мъж. Освен ако онзи, с който се бе срещнала в ресторанта, също не обитаваше малката къща.