Той изръмжа тихо в мрака и кучето на съседите залая, предупреждавайки собствениците си, че там навън има нещо.
Миг по-късно неговата натрапница остана сама в кухнята, а изражението ѝ бе смесица от отрицание и чувство на неудовлетвореност. Докато я гледаше застанала там, с кръстосани ръце, поклащайки глава, той реши, че трябва да си ходи. Вместо това направи онова, което не биваше: пресегна се през стъклото със съзнанието си и позволи на нуждата си да се отприщи. Жената реагира мигновено, облегнатото ѝ на плота тяло се изправи, очите ѝ се взряха в неговите през прозореца.
— Ела при мен, — продума той в студа навън.
И тя го направи. Задната врата изскърца, когато тя я бутна с хълбок, и на снега, натрупал на площадката, остана отпечатък от вратата, приличащ на парче пай.
Мирисът ѝ бе като амброзия за него. Скъсявайки разстоянието помежду им, тялото му се устреми похотливо, като хищник. Асейл не спря, докато не се озова на сантиметри от нея. От толкова близо, застанали един срещу друг, тя изглеждаше много по-малка от него, но въпреки това имаше огромен ефект върху него: ръцете му се свиха, бедрата му се стегнаха, сърцето му затупка с гореща кръв.
— Не мислех, че ще те видя отново, — прошепна тя.
Пениса му се надърви още повече само като чу гласа ѝ.
— Изглежда имаме недовършена работа.
Която не включваше пари, дрога или информация.
— Онова, което ти го казах — наистина го мисля. — Тя приглади косата си назад, очевидно изпитваше затруднение да стои неподвижна. — Повече няма да те шпионирам. Обещавам.
— Именно, ти ми даде дума. Но изглежда ми липсва да усещам погледа ти върху мен. — Тихото ѝ съскане се разнесе из ледения въздух между устните им. — Наред с всичко останало.
Тя отмести бързо очите си. Погледна към къщата.
— Идеята не е добра.
— Защо? Заради онзи човек, с когото вечеря миналата нощ?
Неговата натрапница се намръщи — вероятно защото го чу да използва думата „човек”.
— Не. Не заради него.
— Значи той не живее тук.
— Не, живея само с баба си.
— Одобрявам.
— Защо изобщо трябва да имаш мнение по въпроса?
— Всеки ден се питам това, — измърмори той. — Но обясни ми, ако не е заради мъжа, защо не може да се срещаме?
Натрапницата му отново преметна косата си на рамото и тръсна глава.
— Ти… носиш неприятности.
— Каза жената, която почти винаги ходи въоръжена.
Тя вирна брадичка.
— Мислиш си, че не видях кървавия меч в коридора ти ли?
— О, това ли. — Той отбягна коментара с едно махване на ръката. — Просто трябваше да се погрижа за бизнеса.
— Помислих, че си го убил.
— Кой?
— Марк — моя приятел.
— Приятел, — той се чу как ръмжи. — Той това ли е за теб?
— Тогава кого уби?
Асейл извади цигара и понечи да я запали, но тя го спря.
— Баба ще я надуши.
Той погледна към затворените прозорци на втория етаж.
— Как?
— Моля те, просто недей. Не тук.
Той наклони глава и я прибра — въпреки че не си спомняше някога да бе угаждал на друг за цигарите.
— Кого уби?
Въпросът бе зададен по същество, без истерията, която се очакваше от една жена.
— Никой, за когото да се притесняваш.
— По-добре да не знам, а?
Предвид факта, че той принадлежеше към друг вид същества, наистина бе по-добре да не знае.
— Едва ли някога щяхте да се запознаете. Обаче ще ти кажа, че имах основание. Той ме предаде.
— Значи го е заслужил. — Не прозвуча като въпрос, а по-скоро като одобрително заключение.
Харесваше му начина, по който тя приемаше нещата.
— Да, заслужи си го.
Настъпи мълчание, а после той попита:
— Как се казваш?
Тя се засмя.
— Искаш да кажеш, че не знаеш?
— Откъде да разбера?
— Имаш право, но ще ти кажа само ако ми обясниш какво си казал на баба. — Тя уви ръце около тялото си, сякаш изпитваше студ. — Знаеш ли, тя те харесва.
— Кой ме харесва?