— Нее, — контрира го Трез и завъртя към багажника. — Имаме много лайна… ъ, боклуци. -
беше му някак трудно да псува пред пича с фрака. Ай Ем кимна.
— Ние ще се погрижим за багажа вместо теб.
Икономът гледаше ту единия, ту другия, и продължи да се усмихва, без да мръдне от мястото си.
— Моля ви, влезте за тържеството, господа. А ние ще се погрижим за „светските” неща.
— О, не, ние можем…
— Да, искам да кажа, че няма да отнеме…
Фриц изглеждаше объркан и леко паникьосан.
— Но, моля ви, господа, трябва да се присъедините към останалите. Аз ще се погрижа за това. Това е част от работата ми в къщата.
Инатът на иконома изглеждаше съвсем не на място, но ако продължаха да спорят с него, със сигурност щяха да го разстроят: очевидно човека щеше да повърне съсирек, ако двамата внесяха собствения си багаж през входната врата.
„Когато си в Рим…”, помисли си Трез.
— Окей, добре, благодаря.
— Да, благодарим ви много.
Гальовната, широка усмивка веднага се върна на лицето на мъжа.
— Много добре, господа! Именно, много добре.
Когато иконома им посочи вратата, сякаш истинското предназначение на тази огромна, катедрална порта бе загадка, Трез сви рамене и тръгна по настланата с плочи пътека.
— Мислиш ли, че ще ни позволи сами да си бършем задниците? — измърмори под носа си.
— Само ако не вижда кога ходим до тоалетната.
Трез се изсмя и погледна през рамо.
— Това ми прозвуча като шега, Ай Ем? А? Май се пошегува.
Като сръчка брат си с лакът и в отговор получи ръмжене, той се пресегна към бравата на тежката порта. Остана леко изненадан, че не е заключена, но пък с тази… каквото и да беше… наоколо, защо ли ти е да използваш ключалките на Шлаге? Не се изненада, когато вратата се отвори, без да изскърца. Мястото изглеждаше добре балансирано до последния сантиметър, всичко бе премерено и подредено.
Но при такъв иконом, който да ръководи домакинството, сигурно всяко боклуче под леглата беше повод за национална катастрофа.
Оставил зад гърба си студа навън, той пристъпи в малко антре с мозайка на пода и висок таван, и се озова пред камера за разпознаване. Знаеше за какво се използва — и затова набута лицето си право в полезрението на камерата. Моментално вътрешната врата, с размери, подходящи за банков трезор, се отвори широко.
— Здравей! — заговори една жена. — Ти си тук.
Трез почти не забеляза Елена, защото вниманието му привлече нещо зад нея.
— Здрасти… как си….
Не чу отговора ѝ. О… леле. О… какъв красив цвят.
Трез не осъзнаваше, че тръгва напред, но го направи, и се приближи към най-невероятното архитектурно чудо, което бе виждал някога. Огромните колони от малахит и мрамор се издигаха до тавана, по-висок от небето. Кристалните полилеи и златните свещници блещукаха. А кървавочервеното стълбище, голямо колкото стъпалата в градския парк, се издигаше от мозаечния под и изглежда изобразяваше… напълно разцъфтяло ябълково дърво.
Външността на имението изглеждаше навъсена, ала отвътре направо блестеше.
— Може да си съперничи с дворец, — заяви възхитено Ай Ем. — О, Елена, здрасти, момиче.
Трез не забелязваше, че брат му прегръща шелана на Ривендж. Наоколо се движеха и други хора, предимно жени, но измежду тях той разпозна Блей и един рус мъж, заедно с Джон Матю, и, разбира се, Рив, който вървеше срещу тях, подпирайки се на бастуна си.
— Партито не е за вас двамата, но може да си представите, че е.
Ай Ем и Рив се прегърнаха, но Трез продължаваше да не обръща никакво внимание. Всъщност, нещото в цветовете на дъгата, което привлече вниманието му, изчезна.
Застанала под извития свод, водещ към трапезарията, Избраницата, която бе видял в лагера на Ривендж, разговаряше с някой, който също носеше бяла роба. Зрението на Трез мина във фаза „тунелно” и после той прикова погледа си върху нея и остана така.
„Погледни ме”, насочи волята си към нея. „Погледни ме”.
В този момент, сякаш усетила заповедта, Избраницата обърна поглед към него.
Трез автоматично се втвърди, а тялото му се изду от желание да отиде до жената, да я грабне и да я занесе някъде на по-усамотено място. За да я маркира.