Гласът на Ай Ем бе точно това, което нямаше нужда да чува в ухото си:
— Продължава да не е за теб, братко.
„Бъзикай се ти”, си помисли Трез, когато Избраницата отново насочи вниманието си към жената, с която разговаряше.
Щеше да я има, дори това да го убие. А ако наистина се стигнеше до това, живота му така или иначе не беше безкраен купон, особено в момента.
Куин се свести, легнал в горната част на олтара. Черепът бе непосредствено до главата му, сякаш първият брат се грижеше за него, докато изтрезнее. Мигна няколко пъти да избистри зрението си и осъзна, че гледа към стена с имена: всеки квадратен сантиметър от огромната мраморна плоча, срещу която стоеше, бе гравиран с имена на Древния език. Изключение правеше мястото с двете дръжки.
Седна и краката му се залюляха свободно, гърбът му изпука, а главата му се замая. Разтри лицето си, скочи на крака и тръгна напред… докато не докосна изрязаните букви.
— Ти си най-отдолу в другия край, — каза зад него Зейдист.
Куин се завъртя на пети. Братството отново стояха там долу, и всички се хилеха като копелета. Бостънският акцент на Бъч закънтя:
— Страшна тръпка е да видиш името си там. Трябва да го провериш.
Куин се обърна отново. Наистина, като проследи имената надолу вдясно, той откри името на ченгето… и после своето собствено.
Краката му се подкосиха и той се наведе и падна на колене пред прецизно подредените символи. После погледна към стената, където отделните имена постепенно се сливаха с шарката на мрамора. Точно като Братството. Без индивиди; важна беше само групата.
И той бе част от нея.
По дяволите… и неговото име бе изписано там.
Куин очакваше трансформиращо преживяване — като онова, за което се пееше в „Ти принадлежиш”, бе готов да получи удар в гърдите, или може би да му прималее от радост… или за бога, някой да му запее „Ти си мъжът”, която се въртеше в главата му.
Не се случи. Да, наистина изпитваше благодарност. По дяволите, чувстваше се адски горд. Бе готов да излезе там и да се бие като яко копеле. Но щом се изправи на крака, откри, че въпреки новооткритата цялост, част от него оставаше отделена и объркана. Все пак последните няколко дни бяха адски — сякаш съдбата беше сложила живота му във въртящ се блендер и си правеше салса от задника му.
Може би се дължеше на факта, че никога не бе добър в изразяването на чувствата си. И нямаше да се промени. Поне този път не бягаше.
Докато вървеше надолу, за да се присъедини към братята, той получи толкова много потупвания по гърба и сръчквания в гърдите, че вече знаеше как се чувства спаринг партньора след тренировка.
И тогава му просветна… щеше да се прибере у дома при Блей.
Пресвета Дева Марийо, ако трябваше да използва израза на ченгето, нямаш търпение да закове погледа си на другия мъж. Може би щеше да се промъкне и да му каже как е, макар че вероятно не биваше а го прави. Може би щеше да отиде горе в стаята му след като партито приключи и… ъм, да… за малко.
Добре, сега вече се почувства изтощен.
Рейдж метна черната си роба върху него.
— Ами, добре дошъл в лудницата, ти жалък кучи сине. Прикован си за нас доживот.
Куин сви вежди и си помисли за Джон.
— Какво ще стане с позицията ми на аструкс нотрум?
— Изчезна, — каза Ви и от своя страна го наметна. — Ти си свободен мъж.
— Значи Джон знае?
— Не, не знае, че получаваш това повишение. Но му беше казано, че вече не може да си неговия личен войник. — Когато Куин докосна татуировката под окото си, Ви кимна. — Да, ще променим това — не е като да умреш или да те уволнят. По-скоро прилича на почетно освобождаване от отговорност.
О, супер. По-добре, отколкото да му връчат заповедта за уволнение или да го натъпчат в плитък гроб.
Всички започнаха да се изнизват и Куин хвърли един последен поглед на пещерата. Беше много странно: да, той беше историческо явление, но в същото време усещаше, че това е кулминация на всички нощи, прекарани в битки редом с братята, и вътрешната логика правеше това необикновено събитие да изглежда… неизбежно.
Тръгнали по обратните стъпки, Куин скоро се озова в коридора с лавиците от пода до супер високия таван.
— Исусе… Христе, — въздъхна той, завладян от безбройните гърнета с лесъри.