Само че говореше за името си, нали? Да, така беше.
— Не… очаквах това име.
— Кажи ми твоето, — каза той без да я пуска. — Моля.
Докато чакаше, докато държеше ръката й, докато дишаха заедно, тя осъзна, че понякога имаше неща, които бяха дори по-интимни от секса.
— Марисол. Но ми казват Сола.
Той измърка. Измърка.
— Ще те наричам Марисол.
И това ако не беше подходящо. Боже, с този акцент… превърна името й в цяла поема.
Сола издърпа ръката си от неговата и я постави в скута си. Но погледът й остана точно върху него. Изражението му беше арогантно, но не заради нея. Косата му изглеждаше много плътна и със сигурност стилизирана с продукти — нищо натурално човешко не можеше да задържи такива прекрасни коси над челото му по този начин. А парфюмът му? Зарежи. Каквото и да беше това, по дяволите, почти се опияняваше от невероятната миризма. Заради добрия му външен вид, това тяло и ума му? Беше готова да заложи къщата си за това, че животът му беше игра, чиито правила сам пишеше.
— Е, разкажи ми за този твой посетител, — каза той.
Докато чакаше, приведе брадичка и я гледаше изпод клепачите си.
Изобщо не беше изненада, ако беше убивал.
Тя сви рамене.
— Нямам представа. Баба ми просто каза, че мъжът е имал тъмна коса и дълбоки очи… — тя се намръщи, когато забеляза, че ирисите му бяха — както винаги — този лунен цвят, нещо, което просто не изглеждаше възможно по принцип. Контактни лещи? зачуди се тя. — Тя, ъ… не спомена име, но той явно е бил любезен — ако не беше, със сигурност щях да чуя това-онова за него. О, и й е говорил на испански.
— Има ли някой, който би те търсил?
Тя поклати глава.
— Не говоря за тази къща, никога. Повечето хора дори не знаят истинското ми име. Затова помислих, че си бил ти — кой друг… имам предвид, никой друг никога не е идвал тук освен теб.
— Никой от миналото ти?
Тя въздъхна и огледа кухнята; после грабна салфетките от кутийката им и започна да ги подрежда отново.
— Не знам…
С живота, който водеше? Можеха да са доста хора.
— Имаш ли аларма тук? — попита той.
— Да.
— Трябва да приемеш, че е опасен, докато не се увериш в противното.
— Съгласна съм, — докато мъжът — Асейл, както се казваше, се протягаше към палтото си, тя поклати глава. — Без цигари. Казах ти…
Той извади една златна химикалка и я задържа пред нея с пресилено движение. След това взе една от салфетките, които току-що беше сгънала, и написа седем-цифрен телефонен номер.
— Ще ми се обадиш, ако се появи отново, — той плъзна хартията през масата, но задържа показалеца си точно до числата. — И аз ще се погрижа.
Сола се изправи прекалено бързо, столът й изскърца. Внезапно се вцепени и погледна тавана. Когато не се чуха звуци от горния етаж, тя си напомни наум да се успокои.
Отиде тихо до печката. Отново се върна. Погледна задната врата към верандата. Отново се върна.
— Виж, нямам нужда от помощта ти. Оценявам го…
Като се обърна, за да отиде отново до печката, изведнъж той беше точно пред нея. Ахна и подскочи — дори не го беше чула да се движи…
Столът му беше на същото място, сякаш изобщо не бе сядал. Не като нейния — избутан настрани.
— Какво… — тя млъкна, умът й препускаше. Със сигурност нямаше да го попита какво е…
Когато той протегна ръце и хвана лицето й, тя знаеше, че трудно ще му откаже, каквото и да предложи…
— Ще ми се обадиш, — заповяда той — и ще дойда при теб.
Думите му бяха казани с толкова нисък глас, че почти се изгубиха, гласът му бе толкова дълбок… толкова, толкова дълбок.
Гордостта надигна протест в мозъка й, но устните й отказваха да го кажат на глас.
— Добре, — отвърна тя.
Сега той се усмихна, устните му се извиха нагоре. Боже, кучешките му зъби бяха остри и по-дълги отколкото преди.
— Марисол, — измърка той. — Красиво име.
Той започна да се навежда, лекият натиск върху челюстта й се премести и повдигна брадичката й. О, не, по дяволите, не, не трябва да го прави. Не и в тази къща. Не и с мъж като него…
Майната му. С въздишка се предаде, затвори очи и повдигна лице, за да срещне устните му…