— Сола! Сола, какво правиш там долу!
И двамата замръзнаха и Сола сякаш моментално стана тринадесет годишна.
— Нищо! — извика тя.
— С кого си?
— Никого — телевизорът е пуснат!
Три… две… едно…
— Не звучи като телевизора!
— Тръгвай, — прошепна тя, докато го буташе в гърдите. — Трябва да си тръгнеш веднага.
Асейл притвори очи.
— Мисля, че искам да се запозная с нея.
— Не искаш.
— Напротив…
— Сола! Слизам долу!
— Тръгвай, — просъска тя. — Моля те.
Асейл прокара палец по долната й устна и се приведе към нея, като заговори право в ухото й.
— Планирам да се върнем точно където ни прекъснаха. Просто да знаеш.
Като се обърна, той тръгна с дразнеща освободеност към вратата. И дори докато звукът от приближаващите чехли на баба й се засилваше по стълбите, той се забави и погледна през рамо, докато излизаше навън.
Очите му блестяха и старателно огледаха тялото й.
— Това между нас не е свършило.
И после изчезна, слава на Бога.
Баба й се появи иззад ъгъла секунда след като външната врата се бе затворила с леко щракване.
— Е? — попита тя.
Сола погледна към прозореца до масата, като се уверяваше, че навън все още бе тъмно като в рог. Да. Чудесно.
— Виждаш ли? — каза тя и с жест обиколи иначе празната кухня. — Няма никого.
— Телевизорът не е включен.
Защо, о, защо баба й не можеше да има благоприличието да има малко старческа деменция, както толкова много други на годините й?
— Изключих го, защото ти пречи.
— О, — подозрителните й очи блуждаеха наоколо…
По дяволите. Имаше разтопен сняг по пода там, където се бяха застояли.
— Хайде, — каза Сола, докато насочваше жената да се обърне кръгом. — Стига притеснения за тази вечер. Да си лягаме.
— Наблюдавам те, Сола.
— Знам, бабо.
Докато се качваха заедно по стълбите, част от нея се зачуди кой, по дяволите, бе идвал да я търси тук и защо. А другата част? Е, тази част бе все още в кухнята, на ръба да целуне онзи мъж.
Вероятно бе за добро, че ги прекъснаха.
Имаше безпогрешното усещане, че нейният защитник… бе и хищник.
Обаждането, което Кор чакаше, се случи в най-подходящия момент. Тъкмо беше приключил с проследяването и убиването на убиеца под мостовете в центъра на града и почистваше любимото си оръжие, черната кръв по острието на косата се махаше лесно, докато потриваше с кърпа нагоре-надолу.
Остави своята любов на гърба си и чак тогава извади телефона си. Докато отговаряше, погледна към воините си, които се събираха и обсъждаха тазвечерната битка в студения вятър.
— С Кор ли говоря, синът на Блъдлетър?
Кор стисна зъби, но не си направи труд да поправя неточността.
Името на Блъдлетър беше полза на репутацията му.
— Да, кой е?
Последва дълга пауза.
— Не знам дали трябва да разговарям с теб.
Гласът беше аристократичен и му даваше достатъчно информация за личността на обаждащия се.
— Ти си приятелят на Елан.
Още една дълга пауза — и о, небеса, това си играеше с търпението му. Но това бе още едно нещо, което запази за себе си.
— Да. Аз съм. Чу ли новините?
— За?
Когато се разтегли третата пауза, той разбра, че това ще отнеме време. Подсвирна на бойците си, с което им нареди да продължат към небостъргача, няколко пресечки на изток. Миг по-късно беше на покрива му, поривите на вятъра бяха толкова по-силни там горе, където предпочиташе да е. Тъй като вихърът пречеше на разговора, той се покри на завет зад някакви машини.
— Новини за какво? — подтикна той.
— Елан е мъртъв.
Кор оголи зъби, докато се усмихваше.
— Разбира се.
— Не звучиш изненадан.
— Не съм, — Кор завъртя очи. — Макар че, естествено, съм опечален.
Което някак беше истина: беше като да изгубиш полезно оръжие. Или по-скоро отвертка. Но тези неща бяха заменими.
— Знаеш ли кой го е направил? — попита настоятелно обадилият се.
— Е, вярвам, че ти знаеш, прав ли съм?