— Здрасти.
— Здравей.
— Е… да. Как си?
Шибан въпрос зададе. Мъжът очакваше още седмици почивка на легло, след което месеци физическа рехабилитация и щеше да е голям късметлия, ако след това успяваше да държи химикалка.
Лукас направи гримаса, докато се опитваше да свие рамене.
— Изненадан, че дойде.
— Е, ти си ми… — Куин се спря. Всъщност той не му беше изобщо никакъв роднина. — Имам предвид… да.
Лукас затвори очи.
— Винаги съм бил и винаги ще бъда от твоята кръв. Парче хартия не може да промени това.
Очите на Куин погледнаха онази осакатена дясна ръка и пръстена с герба.
— Мисля, че татко не би се съгласил с теб.
— Той е мъртъв. Така че мнението му вече не е от значение.
Куин примигна.
Когато не каза нищо, Лукас отвори очи.
— Изглеждаш изненадан.
— Без да се обиждаш, но никога не съм очаквал да чуя това от твоята уста.
Мъжът кимна към осакатеното си тяло.
— Промених се.
Куин се пресегна и си дръпна стол; докато сядаше, потриваше лице с ръцете си. Беше дошъл тук, защото да видиш доскоро мъртвия си отчужден брат беше единственото отдалечаващо нещо, което бе оправдание, за да пропуснеш партито долу в твоя чест.
А да прекара вечерта, гледайки Блей и Сакстън заедно? Нямаше да стане.
Само че сега, когато беше тук, не мислеше, че ще проведе какъвто и да било разговор.
— Какво стана с къщата? — попита Лукас.
— А… нищо. Имам предвид, след… каквото е ставало долу, никой не я е поискал и не е предявил права над нея. Когато я върнаха на Рот, той ми я върна на мен… но слушай, твоя е. Не съм влизал вътре откакто ме изритаха.
— Не я искам.
Доооообре, още една голяма изненада. Докато растеше, брат му не беше спирал да говори за всичко, което искаше да постигне, когато стане по-голям: образованието, издигането в обществото, да поеме щафетата след баща им.
Да каже „не“ беше като да чуеш някого да отказва трон — необяснимо.
— Някога бил ли си измъчван? — промърмори Лукас.
В ума си видя детството си. После и Бранителите на честта. Но със сигурност нямаше да прецака това като каже тези неща.
— Получавал съм здрав пердах.
— Обзалагам се. Какво стана след това?
— Какво имаш предвид?
— Как отново свикна с нормалното?
Куин стисна горящите си от болка ръце, погледна собствените си пръсти, които функционираха идеално и бяха цели, въпреки болките. Брат му нямаше да може да брои до десет вече. Оздравяването беше едно нещо, регенерирането — съвсем друго.
— Няма нормално вече, — чу се сам да казва. — Просто някак… продължаваш, защото това ти остава. Най-трудното е да си с други хора — сякаш са на друга честота, но само ти го знаеш. Говорят за животите си и какво не им е наред, и ти просто, нали разбираш, оставяш ги. Като цял нов език за говорене е и трябва да помниш, че можеш да отговориш само на техния език. Наистина е трудно да се свържеш.
— Да, точно така, — каза Лукас бавно. — Точно така.
Куин отново потри лице.
— Никога не съм очаквал да имам нещо общо с теб.
Но имаха. Докато Лукас поглеждаше, тези идеални очи срещнаха различните на Куин и ето я връзката. И двамата бяха минали през ада и тази ключова стъпка бе по-силна дори от общата ДНК, която споделяха.
Беше толкова странно.
И забавно, изглежда тази вечер бе моментът, в който навсякъде намираше семейство.
Освен на единственото място, където искаше.
Докато тишината вземаше надмощие, не се чуваше нищо, освен постоянният звук от машината до леглото, Куин стана за известно време. Той и брат му не говореха много и това беше наред. Това искаше той. Не беше готов да си излее душата пред него за Лейла или бебето, а предполагаше, че е от голямо значение, че Лукас не попита дали си има жена. И със сигурност нямаше да заговори за Блей.
Беше приятно обаче да поседи с брат си. Имаше нещо в хората, с които израстваш, онези, които си виждал през цялото си детство, хората, които не можеш да си представиш да не познаваш. Дори миналото да е пълна бъркотия, с годините просто се радваш, че кучите му синове са на тази планета.
Това даваше илюзията, че животът не е толкова крехък, колкото всъщност бе и понякога това беше единственото, което те крепи.