— По-добре да си тръгвам, за да си почиваш, — каза той и разтри колене в опит да раздвижи крака.
Лукас извърна глава върху възглавницата.
— Странно облекло за теб, нали?
Куин погледна надолу към робата.
— О, тази вехтория? Просто я навлякох.
— Изглежда церемониална.
— Имаш ли нужда от нещо? — Куин се изправи. — Храна?
— Добре съм си. Но благодаря.
— Е, само кажи. Добре.
— Ти си много добър приятел, Куин, знаеш ли?
Сърцето на Куин спря и после затуптя здраво. Това беше фразата, която баща им винаги бе ползвал, за да опише джентълмените… беше като отличен шест на комплиментите, най-доброто, еквивалентът на мечешка прегръдка или чисто и просто „чукни пет“ от обикновен човек.
— Благодаря ти, човече, — каза той сурово. — Ти също.
— Как можеш да го кажеш? — Лукас се прокашля. — Как, в името на Скрайб Върджин, можеш да го кажеш?
Куин издиша тежко.
— Искаш истината? Е, ще ти я кажа. Ти беше любимецът. Аз бях проклятието — бяхме в противоположните краища на скалата в онази къща. Но нито един от нас нямаше шанс. Ти не си бил по-свободен от мен. Нямаше избор за бъдещето си — предопределено е при раждането, и в известен смисъл очите ми? Те бяха моят билет за „извън затвора“, защото означаваха, че на никого не му пука за мен. Дали ме прецака? Да, но поне имах правото да реша какво искам да правя и къде искам да отида. Ти… никога не си имал никакъв шибан шанс. Беше просто математическо уравнение, вече решено, когато си бил заченат, всички отговори — предопределени.
Лукас затвори отново очи и потрепери.
— Непрестанно си го припомням в главата ми. Всички тези години, в които растях, от първия ми спомен… до последното, което видях в онази нощ, когато… — той се закашля леко, сякаш гърдите го боляха или може би просто ритъмът на сърцето му прескачаше. — Мразех го. Знаеше ли това?
— Не. Но не мога да кажа, че това ме учудва.
— Не искам да се връщам отново в онази къща.
— Тогава не е нужно. Но ако решиш,… ще дойда с теб.
Лукас отново го погледна.
— Наистина?
Куин кимна. Въпреки че не бързаше да отиде отново в онези стаи и да затанцува с духовете от миналото, щеше да отиде, ако Лукас го направеше.
Двама оцелели, отново на местопрестъплението, което ги определяше.
— Да. Наистина.
Лукас се усмихна леко, това изражение дори малко не се доближаваше до онова, което имаше преди. И беше добре. На Куин му харесваше повече. Беше честно. Крехко, но честно.
— Доскоро, — каза Куин.
— Би било… много хубаво.
Обърна се, Куин бутна вратата и…
Блей го чакаше в коридора, пушеше цигара и седеше на пода.
Когато Куин излезе от стаята на брат си, Блей стана на крака и изгаси цигарата Дънхил в гърлото на бутилката, която поклащаше. Не беше сигурен как очакваше той да изглежда, но не беше така. Толкова напрегнат и нещастен, въпреки невероятната чест, която му бе оказана. И все пак да прекараш време до леглото на брат си едва ли можеше да се нарече радостно събитие.
А и Блей не беше глупав. Сакстън се беше върнал в имението.
— Помислих, че ще те открия тук, — каза той, когато другият мъж не каза дори „здрасти“.
Всъщност различните очи на Куин обхождаха коридора, виждаха общо взето всичко, но не и него.
— Е, ъ, как е брат ти? — подтикна той.
— Жив.
Май това беше най-доброто, на което можеха да се надяват сега.
И май това беше всичко, което Куин имаше намерение да каже. Може би не биваше да идва тук.
— Аз, ъ, исках да те поздравя.
— Благодаря.
Добре, Куин все още не го поглеждаше. Вместо това се беше загледал към кабинета, сякаш мислено вече вървеше към проклетото нещо и минаваше през проклетия шкаф, пълен с хартия…
Звукът от пукането на кокалчетата на Куин бе като изстрели.
После стисна ръце, разпери пръсти, сякаш го боляха.
— Значи историческо събитие, — Блей понечи да извади нова цигара от кутията си и се спря. — Истински първи път.
— Доста първи пъти напоследък, — каза Куин язвително.
— Това какво трябва да значи?