Куин вдигна вежди.
— За?
— Теб, — тя прошепна тихо една ругатня, докато мяташе настрани списанието, което четеше. — Какво става? Влачиш се наоколо, не говориш с никого и всички се тревожат.
Всички. Чудесно. Защо, по дяволите, не живееше сам?
— Добре съм…
— Добре си. Да бе. Аха.
Куин вдигна ръце в жест на покорство.
— Хей, хайде, какво искаш да кажа? Ставам, отивам на работа, идвам си, ти си добре, както и бебето. Лукас лека-полека се възстановява. Приеха ме в Братството. Животът е супер.
— Тогава защо изглеждаш сякаш си в траур, Куин?
Наложи се да погледне встрани.
— Не съм. Слушай, трябва да ида да хапна нещо преди да…
— Ощелиискашбебето?
Думите на Лейла излязоха толкова бързо от устата й, че мозъкът му трябваше да се напъне, за да разбере какво беше казала. И тогава той…
— Какво?
Ръцете й започнаха да треперят, както когато беше нервна, и той отиде до леглото и седна до нея. Остави якето и оръжията си на пода, и хвана нервните й пръсти.
— Във възторг съм за детето, — всъщност бебето в нея беше единственото, което го крепеше в момента. — Вече го или я обожавам.
Да. Детето е единственото безопасно място, в което можеш да оставиш сърцето си, доколкото той знаеше.
— Трябва да вярваш в това, — каза той рязко. — Наистина трябва.
— Добре. Добре, вярвам, — Лейла се протегна и завъртя лицето му с ръка. — Но тогава какво те е наранило, мили мой. Какво е станало?
— Просто животът, — той й се усмихна. — Нищо особено. Но независимо от настроението ми, трябва да знаеш, че съм плътно до теб в това.
Очите й се затвориха с облекчение.
— Благодарна съм за това. И за това, което Пейн направи.
— Както и Блейлок, — промърмори той. — Не го забравяй.
Каква шибана ирония. Мъжът му беше изтръгнал гръдния кош, ала също така му бе дал ново сърце.
— Моля? — каза тя.
— Блейлок отиде при Пейн. Било е негова идея.
— Наистина? — прошепна Лейла. — Направил го е?
— Да. Мъж на място. Блейлок е истински джентълмен.
— Защо го наричаш така?
— Така се казва, нали, — той погали ръката й и стана на крака, като грабна нещата си. — Излизам тази нощ. Както винаги, телефонът ми е в мен и се обади, ако имаш нужда от каквото и да е.
Избраницата се намръщи.
— Но Бет каза, че не си на смяна днес.
Чудесно. Значи наистина беше всеобщата тема за разговор.
— Излизам, — тъй като изглеждаше сякаш ще спори, той се приведе и я целуна по челото, с което се надяваше да я увери в това. — Не се тревожи за мен, става ли?
Тръгна си преди тя да успее да нанесе нова атака.
Навън в коридора, точно затвори вратата и…
Замръзна.
— Тор. А, какво става?
Братът се бе опрял на вратата на Рот сякаш чакаше.
— Мислех, че снощи обсъдихме графика с теб.
— Така е.
— Тогава защо са ти всичките оръжия?
Куин завъртя очи.
— Виж, няма да остана в тази къща, докато зората не ме остави вътре за цели двадесет и четири часа. Няма да стане.
— Никой не е казал, че трябва да стоиш тук. Това, което ти казвам, като брат на брат, е, че няма да си на полето с нас довечера.
— О, хайде стига…
— Иди гледай някой шибан филм, ако искаш. Вземи СиВиЕс-а, но помни, че трябва да вземеш този път ключовете на колата с теб. Иди в някой мол и си направи списък с коледни желания за Дядо Коледа, не ми пука. Но няма да се биеш — и преди да продължиш да спориш, това е правило за всички ни. Не си специален. Не си единственият, който няма да е там. Ясно?
Куин замърмори изпод нос, но когато братът протегна ръка, той я удари със своята собствена и кимна. Докато Тор си тръгваше, тичешком слезе по главното стълбище, на Куин му се прииска да се весели — цяла вечер само за него. Йей.
Нещо като да си на среща с депресиран.
По дяволите, може би трябваше да иде в киносалона, да си направи хормонална терапия и да се развесели като гледа „Звукът на музиката“ и си лакира ноктите на краката.
Може би „Стоманени магнолии“… „Като вода за кокос“.
Или беше за шоколад, зачуди се той.