Или пък може би просто можеше да се застреля в главата.
И двете щяха да свършат еднаква работа.
Убежището на семейството на Блей беше извън града, заобиколено от покрити със сняг полета, които нежно се разпростираха на вълни до границите с горите.
Построено от речни камъни с млечен цвят, имението не беше огромно, а по-скоро уютно, с ниски тавани, много камини, които винаги бяха запалени в студеното време и с кухня, която беше произведение на изкуството и която бе единственото модерно нещо в имота.
В която майка му готвеше наистина божествено.
Докато той и баща му излизаха от кабинета, майка му погледна иззад печката с осем отделения. Очите й бяха широко отворени и разтревожени, докато рендосваше кашкавал в медна купичка.
Тъй като не искаше да прави от мухата слон, въпреки че си беше от слона — слон, в стаята с наредени книги, Блей й направи знак с вдигнати нагоре палци и седна до грубата дъбова маса в нишата.
Майка му постави ръка на устата си и затвори очи, все още рендосвайки кашкавала, дори когато емоциите й преливаха.
— Ей, ей, — каза баща му, докато се приближаваше до своята шелан. — Шшшш…
Обърна я към себе си, обви ръце около нея и я прегърна. Дори докато продължаваше с рендосването.
— Всичко е наред, — той я целуна по главата. — Ей, всичко е наред.
Погледът на баща му се зарея към него и на Блей му се наложи да примигне няколко пъти, когато очите им се срещнаха. И после се наложи да покрие насълзените си очи.
— Хора! В името на Скрайб Върджин! - старият мъж подсмъркна. — Красивият ми здрав, умен, безценен син е гей — това не е повод за траур!
Някой започна да се смее. Блей се присъедини.
— Никой не е умрял, — баща му вдигна брадичката на майка му и се усмихна насреща й. — Нали?
— Просто много се радвам, че се разбра и всички сме заедно, — каза майка му.
Мъжът леко се отдръпна, сякаш някакъв друг изход би бил необясним за него.
— Семейството ни е силно — не знаеш ли това, любов моя? Но да сме точни, това не е предизвикателство. Не е трагедия.
Боже, родителите му бяха най-добрите.
— Ела тук, — махна му баща му. — Блей, ела тук.
Блей стана и отиде при тях. Докато родителите му обвиваха ръце около него, той си пое дълбоко въздух и стана детето, което бе някога преди цял един живот: афтършейвът на баща му миришеше по същия начин, шампоанът на майка му все още му напомняше лятна нощ, а миризмата на лазанята във фурната дразнеше гладния му стомах.
Точно както е било винаги.
Времето наистина беше относително, помисли си той. Въпреки че беше по-висок и по-едър, и толкова много неща се бяха случили, този съюз — тези двама души — бяха неговата основа, неговият опорен камък, никога идеален, но никога разпадащ се стандарт. Докато стоеше насред познатите обични ръце, можеше да издиша всяко късче напрежение, което бе чувствал по-рано.
Беше трудно да каже на баща си, да намери думите, да пречупи „безопасността“, която се появяваше от това да не рискува да чуе мнението на мъжа, който го бе отгледал и обичал, както никой друг. Ако не го беше подкрепил, ако бе избрал ценностната система на глимерата пред истинската същност на сина си? Блей щеше да види някого, когото обичаше, в напълно различна светлина.
Но това не стана. И сега? Чувстваше се сякаш е скочил от покрива на сграда… и се е приземил върху батут, безопасно и тихо. Най-голямото изпитание за семейството му не само че беше преминато, но и над него бе напълно триумфирано.
Когато развалиха прегръдката, баща му постави ръка върху лицето на Блей.
— Винаги мой син. И винаги ще се гордея да те нарека така.
Мъжът отпусна ръката си, пръстенът с герба отрази светлината от лампата над тях, златото проблесна в жълто. На пръстена в скъпоценния метал бе точно каквото беше и върху този на Блей — и докато оглеждаше познатите линии, той осъзна, че глимерата имаха погрешно виждане. Всички тези кръстове трябваше да са символ на това време сега, на връзките, които се заздравяваха и подобряваха животите на хората, на обвързванията, които тръгваха от майка до баща, от баща до син, от майка до дете.
Но както често беше с аристократите, ценностите бяха заменени, опираха се на златото и гравираните символи, не на хората.
Глимерата се интересуваше как изглеждат нещата, а не какви са. Стига всичко да изглеждаше външно хубаво, можеше да си полумъртъв или напълно в гроба, и все пак щяха да са си добре с това.