Но онова, което правеше настаняването наистина изключително, бе покрива, под който се намираха. И не защото бяха прокопани цели мини, за да закрепят елементите над главите им.
Наведен към огледалото над мивката, Трез огледа черната си копринена риза. Потупа бузите си, за да се увери, че педантичното бръснене бе свършило достатъчно добра работа. Изпъна черните си панталони.
Сравнително доволен, приключи ритуала по обличането. Следваше кобура. Черен, така че да не се вижда. И двата пистолета четиридесети калибър, които носеше под мищниците си, бяха добре скрити.
Обикновено обличаше кожено яке, но през последната седмица носеше само двуредното палто, което Ай Ем му бе подарил преди година. Намъкна го на раменете си, опъна рязко ръкавите, и раздвижи раменете си напред-назад, за да може черния плат да прилепне правилно към фигурата му.
Отстъпи назад и се огледа внимателно. Нямаше следи от оръжията. И облечен в модерните си парцалки, наистина не можеше да се каже, че върти бизнес с алкохол и проститутки.
Срещна погледа си в огледалото и му се прииска полето му на изява да беше по-добро. Нещо по-класическо… например политически анализатор, или професор в колеж, или… ядрен физик. Разбира се, всичко това бяха човешки работи, за които не даваше пет пари. Но със сигурност имаха повече предимства от това, с което той си изкарваше прехраната.
Погледна часовника си „Пиаже” — и той не бе сред обичайните му аксесоари — и осъзна, че не можеше да чака повече. Излезе от кърваво-червената си стая с тежките кадифени завеси и покритите с коприна от Дамаск стени, а стъпките му не издаваха нито звук по килима Букара, покриващ пода.
Предвид последните си… наклонности…., му харесваше как се чувства в тази обстановка, в тези дрехи, с такава нагласа. Разбира се, илюзията му щеше да се разбие на пух и прах в момента, в който пристигне в клуба, но тук имаха значение само възходите.
Или… поне можеха да значат нещо.
По дяволите, надяваше се най-накрая да има някакъв смисъл.
Неговата Избраница, онази, която срещна на север, в лагера на Ривендж, и която видя още първата вечер, когато пристигна, не се мяркаше наоколо. Така че, според него контенето и външния му вид донякъде бяха на вятъра.
Въпреки това бе оптимист. Чрез серия от внимателно проведени разговори с различни обитатели на къщата, той научи, че Избраницата Лейла предоставя кръвта си на онези, които се нуждаят, ала вече не може да го прави заради бременността си.
Истинска благословия, ако трябва да бъдем честни.
В такъв случай Избраницата Селена… Селена. Какво прекрасно име…
Както и да е, Избраницата Селена щеше да дойде, за да се грижи за тези неща, и това означаваше, че рано или късно ще се върне. Вишъс, Рейдж, Блей, Куин и Сакстън трябваше да се хранят редовно, а предвид битките от изминалите няколко нощи, със сигурност щяха да имат нужда от вена. Което означаваше, че тя трябва да дойде.
Въпреки че… мамка му. Не можеше да каже, че наистина оценява причината. Мисълта, че някой друг щеше да пие от нея, го караше да иска да накълца всеки, доближил се до нея.
Като се сметне всичко, манията му изглеждаше тъжна, особено в проявленията си: всяка вечер през изминалата седмица, той висеше наоколо след първото ядене, чакаше, стоеше небрежно, говореше със забравения от бога Ласитър — който всъщност не беше чак толкова лош, когато го опознаеш. В действителност, ангелът бе невероятен източник на информация за къщата, и толкова вманиачен в скапания си телевизор, че дори не забелязваше колко много от въпросите се въртяха около жените. Около Примейла. Дали от време на време си позволяваха забежки с други жени, които не бяха партньорките им.
Трез спря до компютъра, изключи шоуто на Хауърд Стърн, прекъсвайки поредното освиркване на Баба Буи; после излезе от стаята, минавайки покрай сводестата стена, която се прибираше всеки път, когато Рот и Бет искаха да излязат или да се приберат в покоите си. Тръгна по покритите с килим стълбища и се озова пред залата със статуите. Или както той се изразяваше „коридора с голите по патлаци пичове”.
Зави надясно и мина покрай кабинета на краля, който бе затворен, и заслиза по големите стълби към невероятното фоайе. По пътя надолу мрънкаше за времето, и че му се иска да не се налага да ходи. Бизнесът си беше бизнес, обаче, и…
Той бе прекосил половината мозаечен под, когато жената, която искаше да види, се появи от залата за билярд и тръгна по посока на библиотеката.