— Селена, — извика той, втурна се към балкона и се опря на позлатения парапет.
Като погледна надолу, главата ѝ се вдигна и очите ѝ срещнаха неговите.
Туп. Туп. Туп.
Сърцето му затупа силно като военно песнопение в гърдите му, и ръцете му автоматично хванаха предната част на палтото, за да се подсигури, че няма да се отвори. Беше жена, която си струваше, и той не искаше да я плаши с оръжията си. О, Господи, наистина беше много красива.
С тъмната си коса, усукана високо над тила, и с прозрачната роба, спускаща се около тялото ѝ, тя бе твърде ценна и нежна, за да стои до нещо, което служеше за насилие. Или до някой като него.
— Здравей, — каза тя с лека усмивка.
Този глас. О, Исусе, този глас…
Трез вирна опашка и взе на бегом стълбите надолу.
— Как си? — попита той и наби спирачки точно пред нея.
Тя се поклони леко.
— Много добре.
— Това е добре. Много добре. Ами… — Мамка му. — Често ли идваш тук?
Искаше му се да се прасне по главата. Какво, да не би да се намираше в бар? По дяволите…
— Когато ме повикат, да. — Наклони глава на една страна и присви очи. — Ти си различен, нали?
Като погледна тъмната кожа на ръцете си, той разбра, че тя не говори за цвета му.
— Не толкова различен.
Например — и той имаше зъби, които искаха да хапят. И… други неща. Всеки път в нейно присъствие се надървяше.
— Какво си? — Гледаше го устремено, в погледа ѝ се криеше сила, сякаш го преценяше на ниво, много по-дълбоко от външен вид, говор или мирис. — Не мога… да определя.
Тази не е за теб.;Трез избута настрани гласа на брат си, появил се в главата му.
— Аз съм приятел на Братството.
— И на краля, иначе нямаше да си тук.
— Съвсем вярно.
— Биеш ли се с тях?
— Ако ме повикат.
Сега в нейните очи грейна уважение.
— Това е редно да се прави. — Отново се поклони. — Услугите ви са похвални.
Между тях се настани тишина, и докато той тършуваше в мозъка си за нещо, каквото и да е, си припомни за чукането, на което се бе отдал. Това можеше да го уреди на момента. Но да води любезен разговор? Все едно да го накарат да говори чужд език.
Господи, мразеше се, когато мислеше за тия глупости в нейно присъствие.
— Добре ли си? — попита Избраницата.
И тогава тя го докосна. Пресегна се и сложи длан на ръката му — и въпреки че кожата им не се допираше, цялото му тяло почувства връзката, ръцете и краката му се вдървиха, в мозъка му се появи бяло петно, сякаш беше в транс.
— Ти си… невероятно красива, — чу се да казва.
Избраницата вдигна вежди учудено.
— Просто искам да съм честен, — измърмори той. — И искам да ти кажа… че чакам да те видя цяла седмица.
Ръката ѝ, онази, която го докосваше, се отдръпна и се вдигна до яката на одеждата ѝ, придърпвайки реверите.
— Аз…
Тази не е за теб.
Разбрал, че я кара да се чувства неловко, Трез затвори очи, и усещането за „какво по дяволите си мислеше” го връхлетя здраво: от онова, което бе разбрал за Избраниците на Скрайб Върджин, те бяха най-чистите и непорочни жени на планетата. Пълна противоположност на неговите „партньорки” в последно време.
Какво си мислеше, че ще се случи, ако започне да рецитира пред нея? Че тя ще скочи към него и ще увие крака около кръста му?
— Съжалявам, — каза тя.
— Не, слушай, не трябва да се извиняваш. — Той пристъпи крачка назад, защото макар тя да бе висока, размера ѝ бе само четвърт от неговия, а най-малко искаше да я кара да се чувства притисната. — Просто исках да знаеш.
— Аз…
Чудесно. Всеки път, когато жена не можеше да намери точните думи, означаваше, че си прекрачил границите.
— Съжалявам, — повтори тя.
— Не, всичко е наред. Няма проблем. — Той вдигна ръка. — Не се притеснявай.
— Просто аз…
„Влюбена съм в някой друг. Заета съм. Не се интересувам от теб по никакъв начин.”
— Не. — Той я прекъсна, защото не искаше да чува обясненията. Те бяха просто думи, които описваха неизбежното. — Всичко е наред. Разбирам…