Долу в мазето на къщата, в избата, той и близнаците тъкмо приключваха с организацията на доставките за последните няколко дни: банкноти биваха подредени на пачки, които минаваха през тезгяха, биваха овързани и после подредени според стойността — и крайната цифра беше впечатляваща, дори по неговите стандарти.
Общо имаха около двеста хиляди долара.
Водачът на лесърите и забавната му група убийци свършваха отлична работа.
Човек би казал, че това го прави щастлив.
Но не толкова.
Всъщност беше нещастно копеле и причината за това просто го раздразни повече.
— Вървете до Бенлоиз, — каза той на близнаците. — Вземете следващата пратка кокаин и се върнете да я разделите.
Близнаците бяха царе в натъпкването на добавки в стоката и разделянето й в пакети и това беше хубаво. Убийците взимаха три пъти повече от каквото бяха продали преди.
— После направете доставката, — Асейл погледна часовника си. — Насрочена е за три следобед, така че би трябвало да имате достатъчно време.
Стана от масата, протегна ръце над главата си и изви гръб. Тялото му беше схванато напоследък и знаеше защо: постоянното състояние на нещо като ерекция беше стегнало мускулите на бедрата и раменете му, заедно с други физически прояви,… което беше напълно невъзможно да бъде контролирано.
След като с години не беше отделял време за ерекциите си, беше попаднал в постоянно самозадоволяване.
И всичко, което изглежда се получаваше, бе просто подчертаване на онова, което не получаваше.
През последната седмица бе чакал Марисол да се свърже с него, очакваше телефонът да звънне и не защото някакъв непознат бе идвал отново пред вратата й. Жената го желаеше толкова, колкото той нея, и това със сигурност щеше да доведе до нова среща. Ала обаче не беше. И фактът, че тя демонстрираше това въздържане, с което той се бореше, го караше да поставя пред изпитание не само самоконтрола си, но и ума си.
Разбира се, опасяваше се, че ще се пречупи преди нея.
Тръгна си, отиде нагоре по стълбите и в кухнята. Първото, което направи, бе да прослуша гласовата си поща в случай, че тя се беше обаждала или че пък това нейно черно Ауди най-после се беше задвижило след седем нощи застой. Проклетата кола бе паркирана пред онази къща откакто я беше посетил и сякаш може би тя знаеше, че й беше сложил проследяващо устройство.
Погледна дисплея и видя, че някой му беше звънял, но беше номер, който не беше в телефонния му указател.
Имаше и съобщение на гласовата поща.
Нямаше желание да слуша грешно набран номер от някой човек, но тъй като имаше шанс да е някой лесър, знаеше, че ще се наложи да чуе съобщението.
Докато натискаше копчетата, влезе в склада си за пури. Напоследък доста пушеше и може би вземаше прекалено много кока. Което беше болезнено действащо с обратен ефект — ако човек вече е изнервен и раздразнен, такива стимуланти към това бяха като още дърва в огъня…
— Ола*! Обажда се бабата на Сола, търся… ъ, Асейл,… моля? — Асейл замръзна насред дневната. — Моля, обадете ми се? Благодаря…
С усещане на страх той спря съобщението и набра номера.
Едно позвъняване. Две позвънявания…
— Ола?
Разбира се, не знаеше името й.
— Обажда се Асейл, госпожо. Добре ли сте?
— Не, не… не съм. Намерих номера ви на нощното й шкафче, затова се обадих. Нещо не е наред.
Той стисна айфона си здраво.
— Кажете ми.
— Няма я. Прибра се, но после излезе веднага след като си дойде… чух я да си тръгва. Само че всичките й неща, чантата, колата, всичко е тук. Спях и чух, че някой долу се движи. Извиках името й, но никой не отговори — после чух онзи силен шум — много силен звук — и слязох долу. Входната врата беше отворена и се страхувам, че е отвлечена — не знам какво да правя. Винаги ми казва да не звъня на полицията. Не знам…
— Шшт, всичко е наред. Направила сте правилното нещо. Веднага идвам.
Асейл изтича до входната врата без да си прави труд да казва нещо на близнаците; можеше да мисли само, че трябва да стигне до онази малка къща колкото можеше по-бързо.
Отне му само секунда да се дематериализира и докато приемаше форма в двора, си помисли, че от всички сценарии, които бяха минавали през ума му, този хич не беше сред тях.