Както го информира бабата, аудито беше паркирано в края на улицата. Точно където си беше. Но какво можеше да се забележи?
Имаше следи от неравномерни стъпки в снега, следата пресичаше от моравата към улицата по диагонал.
Отвлечена е, помисли си Асеил.
По дяволите.
Притича след следите, натисна звънеца и изтупа крака от снега. Мисълта, че някой държеше неговата жена…
Вратата се отвори и жената от другата й страна беше видимо разтреперана. И после съвсем се слиса, когато го огледа.
— Вие сте… Асейл?
— Да. Моля ви, нека вляза, госпожо, и ще ви помогна.
— Не сте мъжът, който дойде преди.
— Не онзи, когото сте видяла, госпожо. Сега, моля ви, нека вляза.
Докато бабата на Марисол отстъпваше встрани, тя зарида:
— О, не зная къде е. Мили боже, няма я, няма я…
Той огледа подредената и светла дневна, после влезе в кухнята, за да огледа при задната врата. Непокътната. Отвори я широко и се наведе напред. Нямаше други следи от стъпки, освен онези, които той бе оставил преди седмица. Затвори и залости с резето, после се върна при баба й.
— Била сте горе?
— Си. В леглото. Както казах, бях заспала. Чух я, че влиза, но бях полубудна. После чух… онзи звук, как някой пада. Казах, че слизам долу, после входната врата се отвори.
— Видяхте ли някаква кола да потегля?
— Си. Но беше много далеч и не можах да видя регистрационния номер.
— Преди колко време?
— Обадих ви се петнадесет, може би двадесет минути след това. Отидох в стаята й и огледах — там намерих салфетката с номера ви.
— Някой звънял ли е?
— Никой.
Той погледна часовника си и после се притесни от това колко бледа беше старата жена.
— Ето, госпожо, седнете.
Докато й помагаше да седне на дивана с цветята в дневната, тя извади изящна носна кърпичка и я притисна в очите си.
— Тя е моят живот.
Асейл се опита да си спомни как хората се обръщаха към по-старите от тях.
— Госпожо…, госпожо…
— Карвальо. Мъжът ми беше бразилец. Аз съм Йесения Карвальо.
— Госпожо Карвальо, трябва да ви задам няколко въпроса.
— Можете ли да ми помогнете? Внучката ми е…
— Погледнете ме в очите, — когато жената го направи, той каза с нисък глас: — Няма нещо, което не бих направил, за да ви я върна. Разбирате ли какво ви казвам?
Изстреля намеренията си право във въздуха и госпожа Карвальо присви очи. После, миг по-късно, тя се успокои и кимна веднъж — сякаш даваше одобрение за това, което той възнамеряваше, въпреки че имаше голяма вероятност това да е свързано с насилие.
— Какво искате да знаете?
— Можете ли да се сетите за някого, който би я наранил?
— Тя е добро момиче. Работи в нощен офис. Не казва нищо.
Значи Марисол не беше казала и думичка на баба си за това, което наистина работеше. Това беше добре.
— Има ли някакви активи?
— Искате да кажете пари?
— Да.
— Ние сме прости хора, — тя хвърли поглед към ръчно ушитите си дрехи. — Нямаме нищо освен тази къща.
Някак се съмняваше в това, въпреки че знаеше доста малко за живота на своята жена. Трудно му беше да повярва, че не изкарваше пари с това свое занимание — и със сигурност не й се налагаше да плаща данъци с такива приходи, които получаваше от хора като Бенлоиз.
Но се опасяваше, че не предстоеше обаждане за откуп.
— Не знам какво да правя.
— Госпожо Карвальо, не искам да се тревожите. — той стана на крака. — Ще се справя незабавно с това.
Очите й отново се присвиха, създаваха впечатление за интелигентност, което го накара да помисли за внучка й.
— Знаете кой го е направил, нали?
Асейл се поклони в знак на уважение.
— Ще ви я върна невредима.
Въпросът беше колко щеше да се наложи да убие, за да изпълни това — и дали самата Марисол щеше да оживее след всичко това.
Самата мисъл, че може да наранят тази жена го накара да започне да ръмжи, кучешките му зъби се оголваха, цивилизованата част от него се смъкваше като кожа на кобра.
Докато Асейл си тръгваше от скромната къща, имаше усещането, че знае за какво е всичко това и ако беше прав? Дори само двадесет минути след отвличането можеше да е вече закъснял.