— Когато с теб бяхме заедно… онази нощ… и когато ти каза, че никога не си… сещаш се….
Куин го чакаше да довърши мисълта си. Но когато не продължи, Куин се зачуди какво точно намеква Блей.
О, това ли. Куин не можеше да повярва, че бузите му се затоплиха и се изчерви.
— Да, онази нощ.
— Е, ти никога ли не си…
На фона на всичко, сервирано до момента, неговите думи изглеждаха незначителни. Освен това, вярното си беше вярно.
— Ти си първия и единствен мъж, с който съм бил по този начин.
Блей замълча. И после изтърси:
— О, Господи, много съжалявам, аз…
Куин се намеси, прекъсвайки излишното извинение.
— Аз не съжалявам. Не бих намерил по-подходящ, който да отнеме девствеността ми. А и първият винаги се помни.
Поздравления, Сакстън, извади голям късмет, шибан духач.
Пак настъпи тишина. И тъкмо когато Куин бе готов да погледне часовника си и да направи нещо, за да сложи край на конфузната ситуация, Блей заговори.
— Няма ли да ме попиташ защо между мен и Сакстън нямаше да се получи никога?
Куин врътна очи.
— Знам, че не е заради проблеми в спалнята. Ти си най-добрият любовник, който някога съм имал, и предполагам че и братовчед ми се е чувствал по същия начин.
Шибаният, лапащ пишки, кучи син Сакстън.
Осъзнал, че другия мъж не казва нито дума, Куин го погледна. В сините очи на Блей имаше странно пламъче.
— Какво? — О, за бога. — Добре. Защо нямаше да се получи между вас?
— Защото бях, и оставам, напълно и безусловно и абсолютно… влюбен в теб.
Куин зяпна. Ушите му забучаха и той се зачуди дали чува правилно. Наведе се по-близо.
— Извинявай. Ти какво…
— Хей, бебчо. — Женски глас ги прекъсна.
От дясната му страна, една жена с толкова огромен бюст, че да напълни две купи за салата, се притисна в тялото му.
— Какво ще кажеш за партньор в престъплението…
— Чупката, — излая блей. — Той е с мен.
Внезапно гръбнака на Куин се изпъна. Подейства му ледения огън, който струеше от сините очи на Блей, и който даваше да се разбере, че мъжа е готов да разкъса гърлото на жената, ако не изчезне на мига. И това беше… страхотно.
— Добре, добре. — Тя вдигна ръце, давайки знак, че се предава. — Не знаех, че сте заедно.
— Така е, — изсъска Блей.
И когато жената с по-рано блестящата идея се дръпна на пръсти, Куин се обърна към Блей, наясно, че на лицето му е изписан шок заради случващото се.
— Заедно ли сме? — задъхано попита бившия си най-добър приятел.
Музиката в клуба гърмеше, дансинга бе пълен с непознати, които сновяха покрай тях непрестанно, бармана сервираше напитки, „работещите” момичета работеха, и живота на хиляди други около тях продължаваше да тече… но за тях двамата времето спря. Блей протегна ръце и притисна лицето на Куин между дланите си, а синия му поглед излъчваше топлина.
— Да. Да, заедно сме…
Куин едва не му налетя, само смали разстоянието между устните им и целуна веднъж любовта на живота си, още веднъж… и пак — и въпреки това нямаше идея какво се случва, дали е реално и дали страховете му бяха на път да изчезнат.
След всички страдания копнееше за облекчение, пък било то и само временно.
Когато се отдръпна, Блей свъси вежди.
— Трепериш.
Беше ли възможно в действителност да не си въобразява.
— Така ли?
— Да.
— Не ми пука. Обичам те. Обичам те толкова много, и съжалявам, че не бях достатъчно мъж, за да го призная…
Блей го спря с целувка.
— Сега си достатъчно мъж — останалото е минало.
— Аз просто… Господи, наистина треперя, нали?
— Да. Но всичко е наред — държа те.
Куин обърна лице към едната длан на мъжа.
— Винаги си до мен. Винаги си ме подкрепял и… винаги си притежавал сърцето ми. Душата ми. Всичко мое. Просто ми се искаше да не ми беше отнело толкова време, за да събера кураж. Това мое семейство… почти ме уби. Не само благодарение на Бранителите на честта.
Погледа на Блей се премрежи. И той отпусна ръце.
— Какво? — изцепи Куин. — Да не би да казах нещо нередно?
О, Господи, знаеше, че е прекалено хубаво, за да е истина…