Имаше момент, когато очите им се бяха срещнали и времето бе спряло… и след това тя бавно бе докоснала китката си до устните му.
О, този прекалено кратък миг.
Беше убеден, че тя е привидение на вече напускащото му го съзнание, но докато Троу го водеше обратно в скривалището им, бе осъзнал, че е била истинска. Много истинска.
Бяха изминали седмици. И тогава, една вечер в града я беше усетил и беше последвал ехото, чуващо се от кръвта във вените й, за да я види.
В тези кратки минути и часове тя беше разбрала истината за него. Беше го гледала в тъмнината, право в него и тъгата й беше видима.
По-късно скривалището му беше нападнато. Вероятно заради нейните насоки. Задуха вятър и отново заваля сняг, снежинките сякаш удебеляваха въздуха, въртяха се наоколо и влизаха в очите му.
Къде ли беше тя сега?
Какво й бяха сторили?
На изток блясъкът на изгряващото слънце започна да се подава, въпреки покривката от облаци и очите му запариха — държеше внимателно да ги поддържа тренирани като гледаше розовеещия се хоризонт, само заради болката.
Никога преди не му се беше случвало да е така разкъсан от емоции.
Цял живот бе просто трениран да оцелява — първо в продължение на години в бойния лагер, а след това и по време на годините си при Блъдлетър, а ето и сега в наши дни като водач на група бойци.
Но тя сякаш го бе разсякла, беше причината за живата рана в него.
Разбира се, като го бе дарила с живота му, беше взела част от него със себе си и той не знаеше какво да прави.
Може би щеше просто да стои тук и да се остави да изгори.
Изглеждаше далеч по-лесно от това да живее като сега…
Каква съдба я бе срещнала?
Трябваше да узнае.
Беше точно толкова важно, колкото идеята му за трона.
Глава 8
— Та, къде зарязахте телата? — настоя Ви, докато изхвърчаше от задния вход на тренировъчната зала.
Докато Куин чакаше Джон и Блей да излязат от камиона, той остави единия от тях да отговори на въпроса на Ви. Беше му писнало да се занимава — като стана въпрос, докато поглеждаше през предното стъкло, хвърляйки поглед към подземния паркинг на сградата, се замисли дали да не се опъне на предната седалка на камиона и да подремне.
Беше прекалено уморен да се занимава с каквото и да било.
Въпреки това накрая последва Джон и изкара жалкия си задник през вратата от страната на шофьора. Трябваше да провери Лейла, а това нямаше как да стане оттук.
Като се изключи катастрофата, поне той, Джон и Блей си бяха свършили работата като хората напът за вкъщи. На около десет мили преди отбивката за територията на Братството отбиха в занемарен път, свалиха двамата мъртви мъже от колата и хвърлиха телата в яма, чието дъно не можеше да се види. След това дадоха назад, обърнаха и изчезнаха, оставяйки снега, който отново беше започнал да вали, сериозно да скрие следите им, както и струйките, които оставяха следи от ярка червена кръв. По обяд, ако продължаваше да вали все така, щеше да бъде сякаш нищо не се е случвало.
Перфектното прикритие. Ха-ха.
Предполагаше, че би трябвало да се чувства зле за семействата на мъртвите пичове — труповете нямаше никога да бъдат открити. Но от неофициалните сведения можеше да се предположи, че типовете са живяли в покрайнините и не защото са били хипита: оръжия, остриета, автоматичен нож, трева и екстази бяха намерени из джобовете им. Само Господ знаеше какво имаше в онези раници.
Изпълнените с насилие животи обикновено завършваха с насилствен край.
— … кучи син. — промърмори Ви, докато обикаляше задната част на хамъра. — В какво, по дяволите, са се блъснали? Циментова барикада?
Джон изписа нещо и Ви погледна рязко към Куин.
— Какво, по дяволите, си мислеше? Можеше да се убиеш.
Куин се потупа по гърдите.
— Все още бие.
— Кретен. — Но братът се ухили, показвайки остри резци. — Е, аз бих направил същото.
С крайчеца на окото си Куин видя как Блей се изнизваше бавно и ненатрапчиво към вратата на фитнес центъра. След секунда и половина щеше да изчезне, приключвайки с драмата, която отново се беше разиграла пред него.
Внезапна поразителна нужда да последва воина в коридора и далеч от любопитни очи прониза Куин. Сякаш трябваше отново да опита да…