Братовчед ти ми дава това, от което се нуждая. По цял ден. Всеки ден.
Господи, щеше да повърне.
— Има ли други лични вещи?
Куин спря да мисли за глупости и превключи на "полезен" режим.
— Ще ги донеса.
Качвайки се върху камиона, откърти смачканата задна врата на хамъра и се промуши през дванадесет инчовата дупка, стигайки до задната седалка. Бе приятно чувство да навира тялото си, където не му беше мястото и където не можеше да се побере — така поне имаше за какво да мисли, а леките болки от нараняванията му бяха още едно прекрасно разсейване.
Двете раници бяха доста разхвърлени. Намери едната зад предната седалка, а другата беше захвърлена отпред, върху спирачката и педала на газта. Според него това бе странен багаж за онези двамата; визията на пешеходци не вървеше с имиджа на градски тежкари, чиито труповете бяха опитали да докарат.
По-скоро приличаха на гимназисти, отколкото на хора от наркобизнеса.
Освен ако не са се нуждаели от място, където да сложат значките си от лабораторията или някаква подобна идиотщина.
Докато Куин си проправяше път на задната седалка, внезапно реши, че няма да излезе от същото място, откъдето влезе. Извъртайки се, се излегна на съсипаната кожа и притисна коленете си към гърдите. С рязко вдишване изрита отсрещната врата, отваряйки я рязко, металните панти се освободиха с писък, таблото излетя върху бетона.
Приятно.
Докато ехото на трясъците минаваше през гаража, Ви запали една от ръчно свитите си цигари и се наведе към дупката, току-що направена от Куин.
— Знаеш, че за тая работа има дръжки на вратите, нали?
Куин се изправи и осъзна, че току-що бе потрошил единствената страна на колата, която не беше пострадала.
И ако това не беше метафора за целия му шибан живот в този момент.
Хвърли раниците навън и се измъкна от колата, падайки тежко, докато Джон хващаше раниците и започна да ги отваря.
Мамка му. Блей си беше тръгнал. Вратата на тренировъчния център тъкмо се затваряше.
Псувайки под носа си, промърмори:
— Всички мобилни телефони би трябвало все още да са някъде вътре — въпреки че прозорците са разбити, предното стъкло е непокътнато, така че не би трябвало да са изхвърчали.
— Я виж ти… — каза братът и издиша.
Куин се намръщи и погледна към намереното от Джон. Какво… по… дяволите…
— Шегуваш ли се?
Най-добрият му приятел току-що бе извадил евтин керамичен съд, такъв какъвто можеше да се намери в раздела за домакинските принадлежности в Таргет. Я, да не повярваш. Другият тип също беше опаковал един.
Какви бяха шансовете…?
— Трябва да намерим тези телефони. — промърмори Куин, скачайки отново на платформата на колата. — Някой да има фенерче?
Вишъс свали кожената си ръкавица и вдигна светещата си ръка.
— Точно тук.
Докато братът се качваше на тънкия ръб на платформата, Куин отново се вмъкна в задната част на хамъра.
— Не ме удряй с това нещо, става ли, Ви?
— Уверявам те, че това би било пошляпване, което няма да забравиш.
Човече, тази ръка беше от полза. Когато Ви я пъхна вътре, цялата кола се освети, сякаш беше ден, а следите от касапницата хвърляха остри, тъмни сенки. Пропълзявайки, Куин се протегна под седалките, опипвайки пода, претърсвайки ъглите. Миризмата беше отвратителна, ужасна комбинация от газ, изгорена пластмаса и прясна кръв — и всеки път, когато докосваше пода, се вдигаше облак от прах от въздушните възглавници.
Ала си струваше всичките превзети йога пози.
Излезе с чифт айфони.
— Мразя тези неща. — промърмори Ви, докато слагаше ръкавицата си обратно и взе телефоните.
Отново на сравнително чист въздух, Куин си пое дъх и изпука врата си, след което скочи обратно на земята. Водеше се някакъв разговор, така че той кимна няколко пъти, сякаш знаеше за какво, по дяволите, се говореше.
— Слушайте, ако нямате нищо против, ще се обадя по телефона за секунда. — Прекъсна ги той.
Ви присви очи.
— На кого?
Джон се включи тъкмо навреме с въпроса какво щеше да стане с хамъра — бе като някой да размахва факла пред Т-Рекс, за да го насочи в друга посока. Когато Ви започна да говори за бъдещето на хамъра, като че беше градинска декорация, на Куин му идеше да изпрати въздушна целувка на приятеля си.