И затова ли кожените ти панталони са мокри и има кръв върху блузата ти?, помисли си Сакстън.
Ала го запази за себе си.
Вече бе свикнал да си мълчи.
Тишина.
Блей допи портвайна си и си наля още един с готовност, присъща за алкохолик. А той не беше такъв.
— Ами… ти? — попита мъжът. — Как е работата?
— Приключих. Е, почти.
Сините очи на Блей се стрелнаха в негова посока.
— Наистина ли? Мислех, че ще продължи вечно.
Сакстън проследи линиите на лицето, което познаваше толкова добре. Този поглед, в който се бе вглеждал сякаш цял живот. Тези устни, които бе целувал с часове.
Ужасяващото усещане за тъга, което изпита, бе също толкова неоспоримо, колкото и силата, която го привлече към тази къща, към тази работа, към новия му живот.
— Както и аз. — каза той след момент. — Аз също… мислех, че ще продължи много повече.
Блей се втренчи в чашата си.
— Колко време мина, откакто започна задачата?
— Аз не… не мога да си спомня. — Сакстън потърка основата на носа си. — Няма значение.
Още тишина. Сакстън беше готов да заложи всеки свой дъх, че Блейлок си мислеше за другия мъж, онзи, когото обичаше, както никoй друг, другата му половина.
— И за какво ставаше въпрос? — попита Блей.
— Моля?
— Проектът ти. Цялата тази работа. — Блей елегантно повдигна чашата си, описвайки кръг наоколо. — Всичките тези книги, над които залягаше. Ако си приключил, можеш да ми кажеш за какво беше всичко това, нали?
За момент Сакстън се замисли дали да не каже истината…. че имаше други, също толкова важни неща, за които си беше мълчал. Неща, които си мислеше, че може да преживее, ала които с времето се бяха оказали твърде тежък товар.
— Ще разбереш много скоро.
Блей кимна, но беше разсеян, както и от самото начало. Ала тогава той каза:
— Радвам се, че си тук.
Сакстън повдигна вежди.
— Наистина…?
— Рот има много добър адвокат на своя страна.
Аа. Ясно.
Сакстън избута стола си назад и се изправи на крака.
— Да. Вярно.
Чувстваше се странно уязвим, докато събираше документите си. В този напрегнат тъжен момент имаше чувството, че те бяха единственото нещо, което го държеше, тези крехки и въпреки това могъщи листове с безброй думи върху тях, всяка изписана на ръка и с внимание.
Не знаеше какво би правил без тях в нощ като тази.
Прочисти гърло.
— Какви планове имаш за малкото оставащо от нощта?
Докато чакаше отговора, сърцето му блъскаше в гръдния кош, защото изглежда той единствен разбираше, че задачата, поставена от краля, не беше единственото нещо, което приключваше тази вечер. Неоснователният оптимизъм, който го поддържаше в началото на тази връзка, се беше превърнал в отчаяние, което го караше да се вкопчва и в най-малките неща…. ала сега дори и това го нямаше.
Каква ирония. Сексът беше мимолетна физическа връзка — и много пъти в живота си той бе търсил точно това. Такъв беше случаят и с Блейлок, поне в началото. Но след време сърцето му също се беше забъркало и това бе причината да е в това състояние сега.
На края на пътя.
— … да потренирам.
Сакстън се опомни.
— Моля?
— Мисля за известно време да потренирам.
След като ометеш гарафата с портвайн? помисли си Сакстън.
За момент се изкуши да го притисне за подробности за тази вечер: кой, какво, къде — сякаш това щеше да му донесе някакво успокоение. Но знаеше много добре. Блей имаше състрадателна мила душа и мъчението бе част от работата му, с което се сблъскваше само когато му се налагаше.
Нямаше да получи никакво спокойствие от която и да е комбинация от секс, общуване и тишина.
Закопча копчетата на двуредния си блейзър и оправи шала си, сякаш това му помагаше да се съвземе. Поглеждайки към гръдния си кош, забеляза, че джобът му беше перфектно пригладен, но френските маншети на ризата му трябваше да се пооправят, за което той внимателно се погрижи.
— Трябва да си почина преди да говоря с краля. Раменете ме убиват от стоене по цяла нощ на бюрото.
— Вземи си вана. Може да ти помогне.
— Да. Вана.
— Тогава ще се видим после. — каза Блей, докато си наливаше още едно, след което се приближи към него.