Обаче останалите бяха като Ванила айс…
Като долови шума от двигател, разбра, че нещо, каквото и да е от градския транспорт най-после приближава, и стана на крака…
— Няма начин — вдиша той.
Затъмненият Хамър спря точно пред автобусната спирка и когато стъклото на прозореца се плъзна надолу, Белият имаше напълно „луд до мозъка на костите си“ вид** зад волана — и не защото Сайпръс Хил*** бяха усилени до дупка.
— Качвай се! Хайде, качвай се.
— Какво, по дяволите, правиш? — заекна Джонси, като все пак заобиколи и зае пасажерското място.
О, по дяволите, мамка му — белият задник не бе пълен кретен, щом успя в това начинание.
Още щом натисна педала за газта, двигателят изрева и грайферите на гумите захапаха снежната настилка, и се изстреляха с петдесет километра в час за секунда.
Джонси сграбчи първото, което намери, за да се задържи, когато преминаха на червено, качиха се на бордюра и пресякоха паркинг Ханафорд. Музиката се сля със звука от колата, анонсиращ, че не са си сложили предпазните колани.
Джонси се ухили.
— Да, по дяволите, копеле! Ти, откачено снежнобяло копеле… — Мисля, че това е Джъстин Бийбър.
Застанал пред щанда на чипс Лейс, Куин вдигна поглед към високо-говорителите, вградени в плочките по тавана.
— Да, прав съм и се мразя, че знам, че е той.
До него Джон Матю описа думи чрез езика на знаците:
— Откъде знаеш?
— Малкият нещастник е навсякъде.
За доказателство той посочи към поздравителна картичка, изобразяваща „Всичко се възстановява за четвърт час“. — Заклевам се, това хлапе е доказателството, че Антихристът идва.
— Може би е вече дошъл — каза Джон.
— Това би обяснило феномена Сайръс****.
— Правилно.
Докато Джон се върна към избора на храна, Куин огледа отново магазина. В четири сутринта дрогерията CVS беше напълно заредена със стока, ала пуста, с изключение на тях двамата и типът зад касата, който четеше брой на Нешанъл Енкуайърър*****, хапвайки Сникърс.
Без лесъри. Без шайката копелета.
Нищо за стреляне.
Освен образа Бийбър, който се виждаше.
— Ти какво ще си вземеш? — изписа Джон.
Куин сви рамене, без да прекъсва огледа. Като аструкс нотрум на Джон беше негова отговорност приятелят му да се върне здрав и читав в имението на Братството. Бе минала година от назначението му, всичко изглеждаше добре и…
Боже, Блей му липсваше.
Поклати глава и протегна невиждащо ръка. Когато погледна, видя, че е взел чипс с лук и сметана.
Зърна логото на „Лейс“ и картофа в близък план, а всичко, за което си мислеше, беше как с Джон и Блей прекарваха вечерите си у родителите на Блей — играеха на екс-бокс, пиеха бири и мечтаеха за по-доброто и по-голямото в живота след промяната.
За нещастие, по-доброто и по-голямото се оказа отнасящо само до телата им. Ала може би бе само негово мнение. Джон все пак беше щастливо обвързан. А Блей беше с…
По дяволите. Дори в мислите си, не смееше да изрече името на братовчед си.
— Готов ли си, Джей-мен? — попита остро.
Джон Матю взе пакет Доритос и кимна.
— Да вземем нещо за пиене.
Докато вървяха още по-навътре из магазина, Куин съжали, че не е в центъра на града, да се бие в тъмните улички срещу който и да било от главните им врагове. Като си почиваше в тези спокойни квартали, имаше време да помисли за…
Отново възпря мислите си.
Както и да е. Освен това мразеше да контактува с членове на глимерата, което беше взаимно чувство. За съжаление, членовете на аристокрацията полагаха неимоверни усилия, за да се върнат в Колдуел, и така Рот се оказваше затрупан с обаждания за предполагаемо видени убийци.
Като че ли лесърите нямаха друга работа освен да се шляят из овощните градини, потънали в зимен сън, или покрай басейните, завити с брезент.
Все пак обаче кралят не беше в състояние да каже на надувките да вървят по дяволите. Не и откакто Кор и шайката копелета бяха изстреляли куршум в кралското му гърло.
Предатели. Негодници. С малко късмет Вишъс щеше съвсем скоро да докаже без сянка от съмнение, че те бяха стреляли с пушката, използвана в опит да разфасова един от братята. И тогава, Братството щеше да им забие главите на колове и да ги подпали.