Выбрать главу

И щяха да открият кой от Съвета съюзничеше с новия враг.

Да, леснотия беше новото понятие в играта, така че веднъж седмично през нощта, всеки екип идваше в квартала, където той бе отраснал, чукаше по вратите и претърсваше наоколо.

Всички жилища — богати жилища, огромни и мрачни като музеи, го плашеха повече от най-пропадналите улички в центъра на града.

Потупване по ръката го накара да извърне глава.

— Какво има?

Джон изписа:

— Щях да те попитам същото.

— И?

— Стоиш тук. И си зяпнал… така де, знаеш.

Куин се смръщи, озадачен, после заизучава по-отблизо щанда пред него. И тогава мозъкът му напълно излезе от строя, всичката му кръв в главата изтече.

— О, ъм, да… ъъъ… — По дяволите, да не би някой да беше включил нещо да топли? — Ъм…

Биберони. Бебешко мляко. Лигавници. Накрайници за биберони. И някаква смахната машинка…

О, по дяволите, та това беше помпа за гърди.

Куин се завъртя на сто и осемдесет градуса така бързо, че се озова лице в лице със стена от памперси, висока два метра, подскочи назад, само за да кацне в Бебеландия и да рикошира в космическото пространство Новородени, благодарение на омекотените пелени А+Д. Или каквото по дяволите беше.

Бебе. Бебе. Бебе…

О, добре. Като по чудо намери пътя до касата.

Като плъзна ръка в джоба на коженото си яке, Куин извади портфейла си, после протегна ръка зад себе си да вземе снаксовете.

— Дай ми нещата си.

Приятелят му започна да спори, думите излизаха беззвучни от устните му, понеже ръцете му бяха пълни. Куин взе газираните напитки и Доритоса, които възпрепятстваха комуникацията.

— Ето, така е по-добре. Докато касиера ни обслужи, можеш да спориш вече както трябва.

И я виж ти, ръцете на Джон се размахаха във всички познати посоки, изразяващи всички синоними на „Аз ще платя“.

— Глух ли е? — попита касиера в шепот.

Като че ли ако някой използваше американския език на знаците, ставаше някакъв изрод.

— Не. Сляп.

— О.

Докато мъжът продължаваше да зяпа, на Куин му се прииска да му фрасне един.

— И така, ще ни обслужиш ли или какво?

— А… да. Хей, имате татуировка на лицето. — Господин Супер-Наблюдателност най-сетне набра бар кодовете, един след друг, един след друг, ала така бавно, като че ли опаковките се подлагаха на лазерен четец. — Знаехте ли?

Не думай!

— Не знаех.

— И вие ли сте сляп?

Този въобще замисляше ли се над идиотщините, които бълваше?

— Аха — отвърна Куин.

— А, сигурно затова и вашите очи са странни.

— Именно.

Куин извади двайсетачка и не почака рестото — убийството на касиера бе мааааалко привлекателно. Кимна на Джон, който също измерваше с поглед горкия човек, и се отправиха навън.

— А рестото?

— Също така съм глух. Не те чувам.

Идиотът само повиши глас:

— Тогава ще задържа рестото, а?

— Супер. — извика Куин през рамо.

Този бе глупав на ен-та степен. Честна дума.

Докато излизаше на улицата, Куин се замисли какво чудо е, че хора като онзи вътре преживяват деня и нощта. И копелето се бе научило да си обува панталона и да работи с бар-кодовете…

Чудо невиждано.

Още като пристъпи навън, леденият вятър го блъсна, засвири в косите му, снежинки нахлуха в ноздрите му…

Куин спря…

Погледна наляво. После — надясно.

— Къде, по… КЪДЕ МИ Е ХАМЪРА?

С периферното си зрение видя как ръцете на Джон жестикулираха същия въпрос. После приятелят му посочи към току-що падналия сняг… следи от четири масивни гуми, направили полукръг и напуснали паркинга.

— По дяволите, мамка му мръсна! — изсъска Куин през зъби.

А си мислеше, че Господин Наблюдателност зад касата беше идиот.

*Американски хорър филм

**Става дума за „личност преминала нормалната граница на лудост“. По песента "Insane in the Brain" на Сайпръс Хил