Рей Бредбъри
Сбирка
— Идват — каза Сеси, без да се надигне от леглото си.
— Къде са? — възкликна Тимъти от прага.
— Едни са над Европа, други над Азия, трети — над Островите, а някои — над Южна Америка! — отвърна Сеси. Очите й бяха затворени, дългите й кафяви мигли потрепваха.
Тимъти пристъпи по голото дюшеме на стаята на втория етаж.
— Кои са?
— Чичо Айнар и чичо Фрай, както и братовчедът Уилям; виждам още Фрулда, Хелгар, леля Моргиана и братовчедката Вивиан, както и чичо Йохан! Всички приближават много бързо!
— В небето ли са? — с блеснали сиви очички възкликна Тимъти. Стоеше до леглото и изглеждаше точно на четиринайсетте си години. Навън духаше вятър, къщата бе тъмна, озарена единствено от звездната светлина.
— Идват по въздух и по земя, в най-различни форми — каза Сеси в съня си. Не помръдваше на леглото; гледаше вътре в себе си и казваше какво вижда. — Виждам нещо като вълк да минава през тъмна река — през плитчините, малко над водопад, звездите хвърлят отблясъци по козината му. Виждам кафяво дъбово листо, вдигнато от вятъра високо в небето. Виждам малък летящ прилеп. Виждам много други неща, тичат между дърветата в гората и се носят между високите клони. И всички те идват насам!
— Ще стигнат ли до утре вечер? — Тимъти се вкопчи в чаршафа и паякът на ревера му затанцува възбудено и се разлюля като черно махало. Наведе се над сестра си. — Ще бъдат ли тук за Сбирката?
— Да, Тимъти, да — въздъхна Сеси и се вцепени. — Не искай повече от мен. Хайде, върви. Остави ме да ида до любимите ми места.
— Благодаря, Сеси — каза той. Излезе в коридора и изтича до стаята си. Забързано оправи леглото си. Беше се събудил само преди няколко минути, по залез-слънце, и докато първите звезди се появяваха в небето, беше споделил със Сеси възбудата си от предстоящото празненство. А сега тя спеше толкова тихо, че не се чуваше нито звук. Паякът увисна на сребристо ласо около тънкото му вратле, докато си миеше лицето. — Само си представи, Спайд, утре е Вси светии!
Вдигна глава и погледна в огледалото. Неговото огледало — единственото позволено в къщата. Отстъпка от страна на майка му заради заболяването му. Само да не бе толкова засегнат! Отвори уста и огледа окаяните неадекватни зъби, с които го бе дарила природата. Направо като сърцевини на царевични зърна — кръгли, меки и бледи върху венците. Част от въодушевлението му умря.
Вече бе съвсем тъмно и той запали свещ, за да вижда. Чувстваше се изтощен. През изминалата седмица цялото семейство живееше според обичая на старата страна. Спяха през деня и ставаха по залез-слънце. Под очите му имаше сини кръгове.
— Спайд, не ми е добре — тихо промълви той на мъничкото създание. — Не мога дори да свикна да спя през деня като другите.
Вдигна свещника. Само да имаше силни зъби, с резци като стоманени шипове. Или пък силни прави ръце, или силен ум. Или дори силата да запраща ума си да се рее свободен навън, както го правеше Сеси. Но не, той бе несъвършеният, кекавият. Дори — при тази мисъл потрепери и придърпа свещника по-близо — се страхуваше от тъмното. Братята му сумтяха презрително. Байън, Леонард и Сам. Подиграваха му се, че спи в легло. При Сеси бе различно; нейното легло бе част от удобствата, позволяващи й да изпрати ума си на лов навън. Но Тимъти? Дали спеше в чудесните полирани кутии като останалите? Не! Майка им му беше позволила да има свое собствено легло, собствена стая, собствено огледало. Нищо чудно, че семейството го отбягваше като разпятието на светия човек. Само от лопатките на гърба му да се появяха криле… Оголи гърба си и впери поглед в него. Отново въздъхна. Никакъв шанс. Никога.
Отдолу се чуваха завладяващи тайнствени звуци — хлъзгане на черни воали нагоре по всички помещения, тавани и врати. Цвъртенето на горящите черни фитили по голямото стълбище. Гласът на мама, висок и твърд. Гласът на татко, отекващ от влажното мазе. Байън пред старата провинциална къща — влачеше огромните стомни, побиращи по два галона.
— Трябва да ида на празненството, Спайд — каза Тимъти. Паякът се завъртя в края на нишката си и Тимъти се почувства самичък. Щеше да лъска сандъци, да събира отровни гъби и паяци, да поставя траурни ленти, но след началото на празненството щяха да го игнорират. Колкото по-малко се набиваше на очи несъвършеният син, толкова по-добре.
Лора тичаше из долния етаж и викаше радостно:
— Сбирката! Сбирката!
Стъпките й отекваха от всички страни едновременно. Тимъти отново надникна в стаята на Сеси. Тя продължаваше да спи тихо. Слизаше долу веднъж месечно. Винаги си оставаше в леглото. Милата Сеси. Искаше му се да я попита: „Къде си сега, Сеси? В кого? Какво се случва? Отвъд хълмовете ли си? Какво става там?“ Но вместо това отиде до стаята на Елън.