Икономката я изгледа внимателно.
— Щом казвате така, скъпа, ще сляза в кухнята и ще ви сваря една кана чай, за да успокоим стомаха ви.
Чаят подейства, Фийби се почувства така добре този следобед, че се поразходи до езерцето в края на града и седна на любимата си скала, за да поразмисли над живота и трудностите му. Това беше едно от любимите й места; тихо, спокойно, далече от градската блъсканица. Беше го открила още при първата си разходка из Кеймбридж и често го посещаваше.
След като Фийби излезе на разходка, сър Андрю се присъедини към госпожа Краули в кухнята. Беше му станало навик да закусва в уютната атмосфера, която икономката беше създала в слънчевата кухня. Тази сутрин беше взел със себе си куп лондонски вестници, пристигнали по пощата.
— Виждам, че вестниците ви са пристигнали, сър Андрю — каза госпожа Краули.
— Моля, наричайте ме Андрю. Формалностите не са необходими в това домакинство.
— О, божичко — каза смаяна госпожа Краули. — Сигурен ли сте?
— Напълно сигурен.
— Тогава трябва да ми казвате Ани.
Усмихнаха се един на друг във взаимно разбирателство и после сър Андрю започна да преглежда вестниците, докато госпожа Краули му приготвяше закуската.
— Боже господи — избухна той. — Това не може да бъде.
— Какво има, Андрю?
Той започна да прелиства останалите вестници и все повече пребледняваше, докато ги четеше.
— Бракстън. Фийби не трябва да вижда това.
Подаде оскърбителните вестници на икономката, за да ги разгледа.
Очите й се разшириха.
— Това не е хубаво.
— Какво мисли Бракстън? — завайка се сър Андрю. — Бях останал с впечатлението, че иска да се сдобри с Фийби, но ако може да се вярва на клюкарските статии, върви по грешен път.
— Горкият човек — цъкна съчувствено с език госпожа Краули. — Изглеждаше толкова загрижен за лейди Бракстън, когато говорих последния път с него. Помоли ме да…
Вниманието на сър Андрю се изостри.
— Какво?
— Не мога да кажа — възрази тя.
— Аз съм баща на Фийби; имам право да знам.
Госпожа Краули мисли дълго и най-накрая реши, че той наистина има право да знае.
— Лорд Бракстън се безпокоеше за съпругата си. Помоли ме да я наглеждам и да му съобщя, ако стане нещо необичайно. Вярвам, че храни силни чувства към нея.
— Странен начин има да го показва — измърмори сър Андрю. — Имате ли представа какво може да накара Фийби да преразгледа решението си да напусне Бракстън?
— Вярвам, че обстоятелствата ще вразумят това мило момиче — каза загадъчно госпожа Краули.
Андрю изпръхтя.
— Какви обстоятелства? Дъщеря ми е прекалено упорита.
— Аз… не мога да кажа.
— Ани, ако има някакви обстоятелства, трябва да ги знам.
Хвърляйки предпазлив поглед към вратата, тя се наведе напред и прошепна:
— Мисля, че лейди Бракстън очаква дете.
— Какво! Сигурна ли сте?
— Напълно.
— Трябва да осведомим Бракстън. Ще му пиша още днес.
— И аз помислих същото. Напишете писмото и ми го дайте. Имам начин да го пратя до негова светлост по-бързо от пощата. — Тя сложи пред него чиния с яйца и няколко филии препечен хляб. — Изяжте си закуската, Андрю. Ще отнеса тези вестници в стаята ви, преди лейди Бракстън да ги е видяла.
— Защо не искате да ги виждам? — запита Фийби.
Беше ги наблюдавала от вратата, изненадана да види баща си и госпожа Краули със събрани глави като заговорници.
Сър Андрю изглеждаше напълно объркан, а госпожа Краули скри вестниците зад гърба си.
— Исках да ги прочета най-напред — избъбри смутено сър Андрю.
Бързата му реакция не можа да успокои Фийби. Тя протегна ръка.
— Може ли да ги видя?
— Е, дъще, няма нищо интересно.
Очевидното му нежелание затвърди решимостта на Фийби.
Вестниците, госпожо Краули. Андрю въздъхна.
— Дай й ги, Ани.
Ани? Какво ставаше тук?
Госпожа Краули неохотно подаде вестниците на Фийби. Тя седна до баща си, за да ги прегледа, питайки се какво ли са намерили в тях, че да не искат тя да го види. Не й отне много време да открие причината за тревогата им. Книжарските колонки във всички вестници от седмицата бяха пълни с последните похождения на лорд Б. Разказите къде и с кого е бил видян, както и за най-новите му подвизи навярно бяха разбунили висшето общество. Дори се споменаваше, че лейди Б. се е оттеглила в провинцията, може би, за да чака предполагаемия наследник.
Съзнавайки, че реакцията й спрямо статиите се наблюдава внимателно, Фийби събра вестниците и стана.
— Ще ги взема в стаята си и ще ги прочета насаме.
— О, господи — изрече госпожа Краули, след като Фийби изчезна зад вратата. — Какво ще правим сега?