Дълбоките чувства към съпругата му бяха станали кристално ясни през последните няколко седмици. След много размишления беше стигнал до решение, което можеше да разчисти пътя към помирението. Просто не можеше и нямаше да остави Фийби да си отиде. Нямаше начин да си измие ръцете и да я забрави.
Любовта му към Фийби не си беше отивала въпреки нежеланието му да изрече думите. Никога не беше престанал да я обича и беше време да й го каже. Признанието му би могло да промени бъдещето им. Страхът да не бъде наранен отново и непоносимата му мъжка гордост му бяха попречили да разкрие сърцето си пред нея. Но какво беше гордостта в сравнение с безкрайните години без жената, която обичаше? Неуспешният му опит да се върне към развратния живот доказваше колко се е заблуждавал.
Къщата беше тиха. Рам погледна към затворената врата, подтикван от нещо, по-силно от обикновено желание. Воден от съдбата, той отвори вратата и извървя краткото разстояние до стаята на Фийби. Вратата й се отвори под лекия му натиск и той влезе вътре, внимателно затваряйки вратата зад себе си.
Приближи се към леглото и се вгледа в нея. Блуждаещ лунен лъч докосваше лицето й, очертавайки ореол около главата й. Блестящата й красота го омагьосваше, коленете му отмаляваха. С годините страстта му към нея може би беше избледняла, но не беше изчезвала. Дни и седмици можеха да минат, без да помисли за нея, но споменът за нея винаги се беше таил в тъмните кътчета на съзнанието му. Днес беше така красива, както и в деня, когато я беше срещнал.
Ароматът й попи у него, приклещи сетивата му. Уязвимостта й крещеше към всеки негов първичен инстинкт. Втвърдил се за миг, изгарящ от жажда, той се измъкна от халата и се плъзна в леглото до нея.
Потънала в дълбок сън, Фийби усещаше такава сигурност, каквато не беше чувствала, откакто остави леглото на Рам в Лондон. Ръцете, които я обгръщаха, бяха истински, невероятно успокояващи. Призрачните ръце галеха гърдите й, защипваха зърната й, за да станат твърди, и се спускаха надолу по корема й, заплитайки се в тъмните косъмчета между бедрата й.
Беше сънувала Рам и преди, но никога толкова реално, както сега. Усещаше дъха му да гъделичка ухото й, чуваше бързото туптене на сърцето му. Слой след слой сънят се обелваше, за да остане само живо съзнание и толкова остра радост, че беше като физическа болка.
Рам беше тук. В леглото й. Прегръщаше я. Как? Защо?
Изстенвайки, тя се обърна в ръцете му. Вгледана в лицето му, разпозна твърдостта, която беше неразделна част от него, силата, стигаща до твърдоглавие, крещящо чувствените зелени очи с тежки клепачи и изкушаващата пълнота на устните му.
Докосна устата му, не можа да се сдържи. Обичаше го, обичаше външността му, начина, по който се движеше, начина, по който тялото му й реагираше. Защо той не можеше да я обича?
— Рам. Какво правиш тук? Как влезе?
— Баща ти ми отвори. Не можах да остана настрана, Фийби. Ти си моя. Не мога да те пусна да си идеш. Кажи ми, че имаш нужда от мене така отчаяно, както аз от тебе.
— Винаги съм имала нужда от тебе, Рам, дори когато бяхме на хиляди мили един от друг. Никога не съм се съмнявала в моите чувства, а само в твоите.
— Какво е необходимо, за да си те върна?
— Мисля, че знаеш.
— Гордостта е трудно за преодоляване препятствие. Когато замина, аз бях наранен, разочарован и ядосан. Ти си единствената жена, която някога ме е отхвърляла. Не един, а два пъти.
Тя се усмихна вътрешно. Ако някой мъж имаше нужда от възмездие, това беше точно Рам.
— Обидата, която таях срещу тебе, ме разяждаше четири дълги години — продължи той. — После възможността за отмъщение ми падна в скута и аз я сграбчих. — Въздъхна. — За съжаление, нещата не потръгнаха така, както планирах. Исках да те накарам да се влюбиш в мене. Исках да страдаш, когато си отида. Никога не съм очаквал, че отново ще се влюбя в тебе.
Дъхът й спря. Цял живот беше чакала тези думи.
— Ти ме обичаш?
— Съжалявам, че ти дадох основание да се съмняваш в мен. Не можех да ти го призная, защото се страхувах да не ме отхвърлиш. Как можех да кажа тези думи, когато нямах представа дали ще чуя същото и от тебе?
— Казах ти го преди седмици, че те обичам, но ти отказа да ми повярваш.
— Бил съм глупак.
— Наистина ли ме обичаш? — повтори тя.
— Не го ли казах току-що? — Той си пое дълбоко дъх. — Ще бъдеш ли моята съпруга, Фийби?
— Вече съм. Ще бъдеш ли моят съпруг?
Устните му се озоваха на броени инчове от нейните.
— Винаги.
19
Рам я целуваше, вкусвайки отдаването й, пиеше издъно от него, наслаждаваше му се. Никога нищо не му се беше струвало толкова сладко, Фийби беше негова. Никой нямаше да му я отнеме. Никой никога нямаше да застане помежду им. Щеше да има добри и лоши времена, но двамата щяха да бъдат заедно, каквото и да става.