— Съмнявам се. Първо ще трябва да ме намери. Възнамерявам да пътувам по света, да виждам нещо друго, освен вътрешността на някоя гробница.
— С крадени пари?
— Не гледам на тях по този начин. Спечелил съм си всеки фартинг.
Фийби реши, че е дошло времето да изиграе коза си.
— Очаквам наследника на Рам. — Мълчание. — Чуваш ли ме?
Дейвид се засмя.
— Дете! Колко възхитително! Току-що ми гарантира, че исканията ми ще бъдат изпълнени.
— Рам ще те преследва като див звяр, какъвто си.
— Може би трябва да поискам двадесет хиляди лири — изрече замислено Дейвид. — Детето, което носиш, трябва да струва поне още десет хилядарки.
Рам се събуди малко след Фийби със странно изтръпване в гърдите. Предчувствие? Нещо не беше наред; той го усети незабавно. Не беше просто разочарованието да се събуди сам; чувството стигаше много по-дълбоко. Беше болка като спазъм, ясен предупредителен сигнал, който никога не го беше подвеждал в миналото.
Скачайки от леглото, той се изми набързо и навлече дрехите си. Когато се появи в кухнята, госпожа Краули така се стресна при влизането му, че изпусна хляба, който току-що беше извадила от фурната.
— Лорд Бракстън! Кога пристигнахте?
— Снощи. Сър Андрю ми отвори. Виждали ли сте Фийби тази сутрин?
— Не е ли в стаята си?
— Не. Идвам оттам.
Веждите на госпожа Краули се вдигнаха и лека усмивка се появи на устните й.
— Трябва да се е събудила рано — продължи Рам. — Очаквах да я намеря в кухнята.
— Лейди Бракстън понякога се разхожда сутрин рано преди закуска. Подозирам, че ще я намерите на любимото й място. Ще ви упътя, ако искате.
Не можейки да разсее странното пробождащо предчувствие, той нетърпеливо изслуша напътствията на госпожа Краули как да намери езерцето. Благодари й любезно и излезе веднага. Откри пътеката доста лесно, без да обръща особено внимание на стоящата наблизо карета. Навлизайки под хладните сенки на гората, той тръгна бързо напред. Чу далечни гласове и се запита дали бащата на Фийби не я е придружил. Суровият мъжки глас скоро разсея предположенията му.
Рам спря точно там, където свършваше пътеката, и се скри зад едно дърво, за да види какво става. Паника го обзе, когато видя Дейвид Филипс, сграбчил Фийби.
Защо този негодник не е мъртъв?
Полека се примъкна по-близо, за да чуе какво говорят. Каквото и да казваше Филипс, Фийби енергично протестираше. Рам щеше най-напред да извие врата на това копеле, а после да го тикне зад решетките, където му беше мястото.
Когато чу Фийби да казва: „Очаквам наследника на Рам. Чу ли ме? Бременна съм“, дъхът му спря и главата му се завъртя. Започна да се бори да си възвърне самообладанието и успя. Защо не му го беше казала? Откога знаеше? Докато сърцето му казваше да излезе и да нападне Филипс, умът съветваше да бъде предпазлив. Не можеше да си позволи да действа прибързано; очевидно Филипс не беше стабилен и Рам се побоя, че може да нарани Фийби и детето, което тя носеше.
Моето дете.
Тези две думи накараха сърцето му да се изпълни с радост. Той се сниши зад дървото, за да събере мислите си и да нахвърли план. Макар че Филипс не размахваше оръжие, Рам не беше сигурен, че не е въоръжен. Този мъж не можеше да бъде напълно с ума си, ако възнамеряваше да отвлече Фийби. Ако Филипс имаше поне капчица здрав разум, щеше отдавна да е напуснал Англия. Какво, по дяволите, искаше той?
За негов огромен смут отговорът на този въпрос дойде със следващите думи на Филипс.
Откуп! Той възнамеряваше да задържи Фийби за откуп. Тогава Рам си спомни за каретата, чакаща до пътя, и осъзна, че е там, за да откара Фийби.
Само през трупа ми, помисли той, проклинайки липсата на предвидливост. Беше излязъл от къщата без оръжие. Дори не си беше взел пистолета, който носеше на път, защото го беше оставил в каретата си.
— Никъде не отивам с тебе — извика Фийби, отказвайки да помръдне от мястото си.
Рам реши, че е време да се намеси. Излезе иззад дървото и препречи пътя на Филипс.
— По дяволите! — изфуча Филипс. — Откъде дойдохте?
— От най-лошия ви кошмар, Филипс. Пуснете я.
Тогава страховете на Рам се осъществиха, когато Филипс извади пистолет от джоба си и го опря в гърба на Фийби.
— Не искам да я застрелям, но ще го направя, ако не отстъпите.
— Вземете мене вместо нея. Ще напиша бележка до адвоката си да ви плати колкото кажете, Фийби може да я занесе.
— Не съм глупак, Бракстън. Мога да се справя с Фийби, но вие сте опасен. — Той дръпна Фийби назад по пътеката. — Върнете се в Лондон и чакайте инструкции.
— Ако я нараните…
— Нямам намерение да я наранявам, освен ако не се подчините на нарежданията ми. Някой трябва да плати за загубата на амулета. Отнехте ми цяло състояние, Бракстън. Стойте настрана и ме оставете да мина.