— Страхувам се, че ще трябва да…
— Още не казвай „не“, Бракстън — помоли го Филдинг. — Извънредно важно е. Англия разчита на тебе да предотвратиш скъсването на отношенията ни с Египет. Защо си толкова скептичен и не искаш да приемеш мисията? Да не би изведнъж да се сдоби със съвест? — Той се засмя. — Добре известен факт е, че използваш чара си безогледно. Всичко, за което те моля, е да го приложиш върху госпожица Фийби Томпсън. Щом ти каже каквото искаме да знаем, ще те извадим от играта.
Рам се приготви да откаже за втори път, когато един дяволски глас в него го запита: „Защо да не приемеш мисията? Ако Фийби е помогнала на баща си да открадне амулета, заслужава да бъде наказана.“
Нищо нямаше да му достави по-голямо удоволствие от това, да допринесе за съсипването на Фийби.
Усмивка, която не предвещаваше нищо добро за Фийби Томпсън, изви устните на Рам.
— Много добре, Филдинг. Ще го направя.
1
Фийби Томпсън хвърли поглед през рамо, но не видя нищо в сгъстяващия се мрак и вечерната мъгла. Пожела си сега да не беше останала да говори толкова дълго с президента на египтоложкото дружество след събранието. Беше толкова щастлива да обсъжда неща, които знаеше, с хора, мислещи като нея, че беше излязла от събранието по-късно, отколкото беше възнамерявала. Тъй като залата на събранието се намираше само на няколко пресечки от дома й, тя беше решила да си иде пеша, но ако сега видеше някой файтон, щеше веднага да го вземе.
Увивайки се плътно в наметалото си, Фийби удължи крачка, като се опитваше да избяга от студа, промъкващ се по дължината на стройния й врат. Някой я следваше. Поредният държавен агент, предположи тя. Трябваше вече да е свикнала, но чувството, че я наблюдават, беше объркващо.
Къде си, татко, какво са направили с тебе, изплака Фийби безмълвно. Защо външното министерство не иска да повярва, че тя и баща й нямат нищо общо с изчезналия амулет? Беше с баща си и Дейвид в деня, когато намериха амулета. Беше смайващо откритие, но още от самото начало знаеха, че египетското правителство няма да допусне този ценен предмет да излезе извън страната. Неговото историческо значение беше неоценимо.
Само някой, който не познаваше баща й, би повярвал, че той го е откраднал.
Фийби дочу стъпки и ускори крачка. Някой я преследваше. Правителствен агент ли беше, или нещо по-страшно? Къде беше стражата, когато й трябваше? Осмелявайки се да хвърли още един поглед през рамо, тя зърна силует, очертан в слабата светлина на уличните лампи. Затича се. Още една пресечка и щеше да стигне у дома.
Едва не изхлипа на глас, когато смътните очертания на къщата й се извисиха сред призрачната мъгла, която почти беше забравила през годините в слънчевия Египет. Бръкна в чантичката за ключовете си, стисна ги здраво и се приготви да пъхне ключа в ключалката, когато една ръка се пресегна от мъглата и докосна рамото й.
Ключът изпадна от треперещите й пръсти, когато тя се обърна, за да се защити от безликия ужас.
— Здравей, Фийби. Много време мина.
Тя пребледня и затрепери, когато осъзна, че най-лошият й кошмар стои пред нея, изглеждайки точно толкова елегантен и самоуверен, както си го спомняше. Самонадеян, арогантен и по-красив, отколкото имаше право да бъде. Като го видя отново, това й напомни за целия емоционален багаж и вина, които носеше непрестанно през всичките тези четири години. Той беше причината тя да напусне Англия, причината да не се връща.
— Бракстън! Изкара ми ангелите. Откъде знаеш, че съм се върнала?
Рамзи Дънсмор, граф Бракстън, спокойно вдигна ключа, който Фийби беше изпуснала, и го пъхна в ключалката.
— Имам си начини да узная. — Завъртя ключа и отвори вратата.
Гласът й беше забележително безразличен за жена, чиито вътрешности кипяха.
— Благодаря. Мога и сама да си вляза.
— Не мисля така.
Минавайки край нея, Рам влезе във фоайето на сивата къща, която Фийби беше наела на Маунт Стрийт, недотам почтен квартал, състоящ се от магазини, сгради с жилища под наем и частни домове. В този квартал хората водеха тих живот и Фийби се бе надявала това да я спаси от хорското любопитство. Очевидно не беше станало така, защото Рамзи я беше намерил.
Тя го последва вътре.
— Как се осмеляваш да нахлуваш в дома ми без покана!
— Осмелявам се на много неща, Фийби — изрече той провлачено, — а очевидно и ти.