— Не си била застрашена — изрече пренебрежително Дейвид.
Хлад пропълзя по гръбнака на Фийби.
— Какво те кара да говориш така? Не си бил там. Няма откъде да знаеш какво се е случило.
— Градините Воксхол са публично място. Ако си била нападната, най-вероятно е бил джебчия, които е искал пари. Просто си му била под ръка.
— Нападателят ми знаеше точно какво иска. Амулета — осведоми го Фийби. — Получих бележка с указание да занеса амулета в градините Воксхол и да го пусна в урната пред краката на Цезар в Римския павилион.
— Защо не съм разбрал за това? Ти нарочно не си ми казала. — Очите му се присвиха. — Остави ли амулета в урната?
Фийби вдигна очи към тавана.
— Наистина, Дейвид, не мога да оставя нещо, което не е у мене. Не ти казах, защото знаех, че няма да ми позволиш да отида сама, както пишеше в бележката.
— Разбира се, че нямаше да те оставя да отидеш сама — каза Дейвид. — Какво стана?
— Отидох във Воксхол и поисках от похитителя да освободи баща ми. Той ме нападна, когато му казах, че амулетът не е у мене. Слава богу, Бракстън дойде точно тогава.
— Съвпадение — проточи Дейвид. — Той подозира ли нещо?
— Знае, че нещо ме притеснява, и търси отговори.
— Не му казвай — предупреди я Дейвид. — Ще намерим амулета и ще дадем на похитителите това, което искат.
Фийби му хвърли поглед, изпълнен с подозрение.
— Какво те кара да мислиш, че татко го е откраднал?
— Само предчувствие — каза предпазливо Дейвид.
Фийби разтърси глава в яростно отрицание.
— Отказвам да повярвам, че татко е крадец.
Дейвид вдигна рамене.
— Може би не познаваш баща си така добре, както мислиш.
— Познавам го по-добре от когото и да било — възрази Фийби. — Най-големият ми страх е, че похитителите ще загубят търпение и ще му направят нещо.
— Нещо ми хрумна, докато идвах насам — каза Дейвид.
— Търсила ли си под подплатата на сандъка му?
— Не, не виждах защо да го правя. След като получих първата бележка, в която се искаше да предам амулета, за да върна баща си, претърсих всичките му неща и извадих всичко. — Раменете й се отпуснаха. — Нямаше нищо друго в сандъка, само дрехи, няколко находки и лични вещи.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
— Имаш ли нещо против да погледна?
Фийби изфуча.
— Разбира се, че имам. Какво, за бога, ти става, Дейвид? Не ми ли вярваш? Знам, че си загрижен за татко, също като мене, но това е абсурдно. В този сандък нямаше нищо интересно.
— Съжалявам, скъпа, наистина ти вярвам. Искам да ми станеш съпруга, нали? Защо така се противиш и не искаш да се омъжиш за мене? Изобщо не те разбирам. Нищо не може да ни спре да се оженим.
Само ако знаеше, помисли Фийби.
— Ако исках да се омъжа за тебе, щях да го направя много отдавна — изрече тя нежно. — Наистина, Дейвид, ако татко не си дойде скоро, отивам при властите с това, което знам. Направих се, че не разбирам, когато хората от външното министерство ме разпитваха, но нещата се промениха. Убедена съм, че трябва да знаят какво става.
— Дай ми още една седмица да намеря Андрю — каза Дейвид. — Ако не открия нова информация, ще отидем заедно при властите. През това време не се занимавай повече с Бракстън. Не е намислил нищо добро. — Дейвид я целуна леко по устните. — Сега трябва да тръгвам. Нали няма нищо, ако постоиш сама? Вече не излизай без придружител, чуваш ли?
— Всичко ще бъде наред, Дейвид. Повече няма да проявявам небрежност.
— Искате ли малко чай? — запита госпожа Краули, след като Дейвид излезе. — Гладна ли сте? Почти не ядохте на закуска.
— Не, благодаря, госпожо Краули — каза разсеяно Фийби.
— Добре тогава, отивам на пазар. Ще се върна навреме, за да ви приготвя хубав обяд.
Фийби се върна към записките, които преглеждаше, но сърцето й бродеше другаде. Мислите й все се връщаха към Рам… към онзи последен ден…
Слънцето беше високо в небето, когато Фийби стана от леглото и се облече. Спря на вратата и се усмихна с любов на Рам, който още спеше дълбоко, после слезе внимателно по стълбите към кухнята. Отминалата вечер беше най-прекрасната, най-задоволяващата нощ в живота й. Рам й беше дал всичко, което беше обещал, беше й дал една нощ, която да помни. Тя не беше уплашена, ни най-малко. Той беше го направил така възнаграждаващо, толкова съвършено, че тя не би могла да си пожелае по-прекрасно посвещаване в секса.
Тялото й още трептеше от любенето им. Болеше я, но същевременно й беше хубаво. Толкова го обичаше и той й беше доказал любовта си, като й беше дал единственото, което тя беше искала от него. Макар и изтощена, тя нямаше търпение отново да се слеят. Желаеше целувките и ласките му, копнееше за докосването му, нямаше търпение да повторят всичките грешни, упадъчни, изумително възбуждащи неща, които бяха правили миналата нощ.