— Винаги си бил властно чудовище — измърмори Фийби. — Много добре, приемам, но протестирам. И аз си имам условия. Няма да има никаква интимност, докато съм под твоя покрив.
Рам се ухили.
— Сигурна ли си, че точно това искаш?
— Абсолютно — тя го изгледа раздразнено. — Как смяташ да обясниш присъствието ми в дома си? Бавачка ли ще ти бъда? Или отдавна изгубена роднина? Ще ме представиш като своя любовница ли?
Рам я изгледа продължително и замислено.
— Може би е време за истината.
В оскъдна, мебелирана къщичка в селце недалече от Лондон един възрастен мъж лежеше на един одър, треперейки в треска. Ръцете му се тресяха, когато придърпа износеното одеяло до врата си и се взря във фигурата, изправила се над него.
— Пак вие. Какво искате? — запита той отпаднало. — Защо ме мъчите?
— Знаете какво искам, Томпсън — изрече мъжът със стържещ глас. — Къде е? Претърсихме къщата ви, но не открихме нищо. Защо ме излъгахте? Работодателят ми губи търпение.
— Болен съм от малария. Не помня какво съм казал. Не мога да мисля както трябва. Какво искате от мене? Пуснете ме. Дъщеря ми има нужда от мене.
Мъжът се засмя.
— Има кой да се грижи за дъщеря ви.
Сър Андрю Томпсън се опита да се надигне.
— Какво сте направили на Фийби?
Мъжът го бутна обратно с опакото на дланта си.
— Нищо… все още. Да поговорим ли за амулета? Дъщеря ви знае ли къде сте го скрили?
Томпсън трепереше така силно, че зъбите му тракаха.
— Амулетът — повтори той. — Аз… не помня. Главата ме боли, не мога да мисля.
— Проклет да сте! Няма да ми платят, ако не получа отговори от вас.
— Имам нужда от… лекарства. Моля ви, помогнете ми. — Гласът му заглъхна и той пак изпадна в несвяст.
Още един мъж влезе в стаята и се вгледа в неподвижната фигура на Томпсън.
— Каза ли нещо, Уотс?
— Нищо смислено. Болен бил и имал нужда от лекарства.
— Няма да получи нищо, докато не проговори. Щом получа амулета и мина Ламанша, можеш да го пуснеш. Но няма да излезе от тази стая, докато не ми каже каквото искам да узная. Може би ще трябва да упражним малко повече натиск. Ще помисля и ще се върна след един-два дни.
Уотс изпрати работодателя си, после се върна при повереника си.
— Загази, старче — измърмори той. — Радвам се, че не съм на твое място.
Икономът на Бракстън отвори вратата и се дръпна, докато Рам въвеждаше Фийби в изящното преддверие, което говореше красноречиво за неговото богатство.
— Портър, госпожица Томпсън ще ни гостува известно време. Уилсън ще донесе багажа й. Погрижи се да бъде занесен в апартамента до моя и всичко да бъде подготвено за настаняване. Помоли готвачката да направи чай и да го поднесе в кабинета.
— Разбира се, милорд — каза Портър, без да трепне. — Добре дошла, госпожице Томпсън.
— Доста неудобно се получи — каза Фийби, докато Рам я въвеждаше в кабинета. — Какво ще си помислят прислужниците?
— Не им се плаща да мислят — отвърна Рам с типичното мъжко самомнение.
— Слугите клюкарстват. Нищо не им се изплъзва. Дори преданите на господарите си говорят помежду си. Колко пъти си водил жени да прекарат тук повече от една случайна нощ?
— Никога — възрази възмутено Рам. Погали брадичката си със замислено изражение. — Насилваш нещата, Фийби.
Тръпка на страх пропълзя по гръбнака на Фийби.
— Какво искаш да кажеш?
— А, ето го и Портър с чая ни. Портър, аз допуснах грешка. Трябваше да представя госпожица Томпсън като моята съпруга, лейди Бракстън.
Портър беше така изумен, че чашата в ръката му трепна и той разля чай в чинийката, което никога нямаше да се случи в обикновени обстоятелства.
— Вашата съпруга, милорд? Вие сте женен? Кога… — Млъкна, преди да беше казал нещо, за което би могъл да съжалява по-късно, и се поклони официално. — Мога ли пръв да ви поднеса поздравления?
— Разбира се. Благодаря, Портър, сега си свободен. Ще представя лейди Бракстън на останалите от персонала малко по-късно.
— Как смееш! — възкликна Фийби. — Наистина го направи този път. Какво се надяваше да постигнеш, като ме представи за своя съпруга?
— Безопасността ти. Хората, които похитиха баща ти, не си играят, Фийби. Направиха много, за да се сдобият с амулета.
— Страхувам се, че думите ти ще те преследват — предупреди го Фийби.
— Преследват ли някого? — обади се дълбок мъжки глас откъм вратата. — Да не прекъсвам нещо? Портър ме пусна. Изглеждаше доста не на себе си.
— Уестмор! Ела тук — подкани го Рам.
Люк се усмихна приветливо на Фийби. Дори да мислеше, че е странно да я намери на гости в дома на един ерген без придружителка, беше твърде възпитан, за да го спомене.