Невярната Фийби. Ако го беше обичала, щеше да обсъди с него съмненията и страховете си, щеше да му даде възможност да й обясни. Бягството беше поведение на страхлив човек, той беше очаквал нещо повече от нея.
— Знам всичко за жените ти, милорд — изсумтя Фийби. — Когато баща ми се върне, няма да преча на безнравствения ти живот. В края на краищата, две нощи прекарани заедно, едва ли представляват брак. Трябва да получиш анулирането, което не взе тогава, преди четири години. Никога не сме живели като съпрузи.
— Имахме брачна нощ — напомни й Рам. — И вчерашната нощ. Ами ако семето ми вече расте в тебе?
— Не се плаши, Бракстън. Ако, което не е никак вероятно, съм забременяла, вдигам от тебе всякаква отговорност. Не очаквам нищо от тебе, Бракстън. Никога няма да признаеш детето ни, ако има такова.
Вместо да облекчат ума на Рам, думите на Фийби породиха у него нажежена ярост. Какво я караше да мисли, че той няма да признае дете, родено от техния съюз? За толкова развратен ли го мислеше тя, че да се отрече от собствената си кръв?
Стигна до нея с две дълги крачки. Хвана я за раменете и силно я разтърси.
— Никое мое дете няма да бъде незаконно или отгледано в тайна. Още имам документите за брака ни и ако се опиташ да изчезнеш с мое дете, ще те намеря и ще ти го взема.
— Престани, Рам! Защо изобщо обсъждаме това? Няма да има дете, защото никога повече няма да се любим.
Очите му се замъглиха; чувствена усмивка разтегна устните му.
— Сигурна ли си? Женените хора се любят. Докато си в дома ми, ще се подчиняваш на моите правила.
Какво, да му се не види, не ми е наред, укоряваше се той. Фийби не искаше да има нищо общо с него; защо не можеше да го приеме? Защото искаш повече, отколкото тя е склонна да ти даде, прошепна един вътрешен глас. Любенето с нея снощи беше събудило един дявол, дремещ у него. Един път не му стигаше. Фийби се беше любила с него на драго сърце снощи; защо да се оплаква, ако го направят отново… и отново? Според него това беше честна размяна срещу живота на баща й.
— Защо си толкова неразумен? — запита Фийби.
Той се взря в устните й, хипнотизиран от сочната им пълнота и румен цвят, внезапно и необяснимо му се дощя да ги вкуси. Неповторимият й аромат изпълваше пространството около него, стимулирайки сетивата му.
— Толкова ли е необичайно човек да желае съпругата си?
— Така е, ако имаш предвид нашата история. Заедно сме поради една причина, Рам. За да спасиш баща ми и да и върнеш амулета на законния му собственик.
Ръцете му я обгърнаха.
— Сигурна ли си, Фийби? — Дрезгавият глас издаваше възбудата му. Тя ахна и се опита да се отдръпне, когато усети втвърдената му дължина да се притиска към нея. — Знам, че не си ме забравила, докато бяхме разделени. Не можеш да отречеш, че искаше да се любя с тебе снощи. Не съжаляваш ли, че ме напусна? Не си ли се питала какво съм правил, с кого съм бил?
Фийби се пое дъх, за да се успокои, и излъга:
— Има много неща, за които съжалявам, но не и за това, че си тръгнах от тебе. Моля те, Рам, объркваш ме. Не мога да мисля какво трябва, когато съм в ръцете ти.
Той се ухили.
— Знаеш ли какво призна току-що?
— Не… да… не знам.
Той погали бузата й с опакото на дланта си.
— Толкова гладка, толкова мека… по-красива си, отколкото те помня. Младата жена на границата на женствеността, за която се ожених, изпълни обещанията, дадени от нейната младост. Ти си всичко, което се надявах, че ще станеш.
— Сладките думи, идващи от тебе, не означават нищо — възрази Фийби. — Ти ме направи жена, но смелостта да живея живота си без тебе дойде от самата мене.
Когато погледът й се спря на устните му, Рам искаше да нададе победоносен вик. Тя не беше имунизирана срещу него, както й се искаше. Очите му блеснаха дяволито.
— Целуни ме, Фийби.
— Не.
— Знаеш, че го искаш.
Твърдото му тяло се притискаше интимно към нея и Фийби не можеше да намери дъх, за да отрече думите му. Не го искаше. Не го искаше! Ако го оставеше отново да я съблазни, щеше да загуби независимостта си, за която толкова много се беше борила. Снощи се беше случило, защото тя беше позволила. И двамата бяха искали да получат информация и бяха получили каквото желаеха.
— Целуни ме, Фийби.
Устните му бяха пълни, влажни, тя знаеше, че са толкова нежни, колкото изглеждаха. Някога целувките му я бяха опиянявали; не можеше да им се насити. Взирайки се в жарките дълбини на очите му, тя сякаш пропадаше във вулкан, готов да изригне. Кожата й пламтеше, кръвта й се сгъстяваше. Трябваше й всяка унция воля, за да му откаже това, което искаше той.