— Много добре, щом така искаш. Направи каквото беше редно, Бракстън — каза Филдинг, когато Рам се запъти към вратата.
— Направих редното, но това не помага на Фийби — измърмори той под нос, докато излизаше от стаята.
Върна се у дома, надявайки се, че ще е дошло известие от похитителите на Фийби. Портър го посрещна пред вратата.
— Има ли съобщение за мене? — запита Рам.
— Още не, милорд — отвърна Портър. — Но лорд Уестмор ви очаква в кабинета.
— Колко присъщо на Уестмор да идва, когато най-много имам нужда от него — изрече Рам, влизайки с жива крачка в кабинета.
Люк стана, за да го приветства.
— Изглеждаш така, сякаш си загубил най-добрия си приятел. Приемам го като сигнал, че разследването ти не върви гладко.
— Нищо не върви гладко.
— Амулетът още ли липсва?
— Амулетът е там, където му е мястото, но съпругата ми пак я няма.
— Намерил си го?
— Да и го отнесох на Филдинг. Този проклет амулет е единствената разменна монета, която имах, и аз се отказах от него — изстена той. — Сега нямам нищо, с което да се пазаря за освобождаването на Фийби.
— Какво ще правиш?
— Полицаите претърсват града в момента, а Филдинг обеща помощ, ако ми се наложи. Чакам да получа известие от Филипс. Вероятно ще ми съобщи къде ще се състои размяната.
— Но нямаш амулета — изтъкна Люк.
— Надявам се Филипс да не го знае. Фийби може да му е казала, че съм го взел, но той не знае, че съм го дал на Филдинг.
На вратата се почука секунди преди да бъде отворена.
— Милорд, имате посетител — съобщи Портър.
Един по-скоро дребен човек с незабележителна външност мина покрай иконома. Беше Слотър.
— Имаме информация за мъжа, когото описахте, милорд — каза той.
— Слава богу! Казвай, човече. Разбрахте ли къде държат съпругата ми?
— Не точно, но набелязахме едно място в Ийст Енд близо до пристанището. Мъж, отговарящ на описанието на Филипс, е купил храна днес в „Копито и рог“. Близо е до пристанището.
— Добра работа — възкликна въодушевено Рам. — Поне имаме откъде да започнем. Да тръгваме.
— Идвам с тебе — каза Люк.
Рам извади един пистолет от чекмеджето на бюрото си. С мрачно изражение го зареди и запъна спусъка. После го сложи в джоба си и кимна на Люк.
— Готов съм.
— Каретата ми е навън.
Портър ги пресрещна пред вратата.
— Току-що дойде съобщение за вас, милорд.
Ръката на Рам трепереше, когато взе сгънатото листче от пръстите на Портър.
— От Филипс ли е? — запита Люк.
— Скоро ще разбера.
Разгъна бележката и бързо прочете съдържанието й.
— Трябва да отида на алеята Ротън Роу в Хайд Парк точно в десет часа утре сутринта. Някой ще се свърже с мене и трябва да му предам амулета.
— Ами лейди Бракстън и баща й? Нищо ли не се споменава за тях?
— Според бележката ще бъдат освободени, след като амулетът бъде предаден. — Той подметна бележката през стаята. — По дяволите, сякаш вярвам на Филипс, че ще направи каквото е казал! Хайде. Нямаме много време.
Фийби ровичкаше из храната, която Дейвид беше донесъл, събирайки я с вилицата на непривлекателно изглеждаща купчинка.
— Ужасно е — оплака се тя. — Не е за чудене, че не си възстановил силите си. Кой би могъл да яде тази гнусотия?
— През повечето време нямах апетит — напомни й Томпсън. — Това е доста по-добро от онова, което ми даваха, преди да ме доведат в Лондон.
Фийби хвърли вилицата си на масата.
— Трябва да се махнем оттук.
— Как предлагаш да го направим?
Тя се приближи към прозореца и притисна чело към дървените капаци. Усети полъх на свеж въздух да прониква през цепнатините и си пое дълбоко дъх.
— Не знам. Вратата е заключена, а капаците на прозореца са заковани. Не виждам нищо през цепнатините.
— Къде сме? — запита баща й. — Бях доста зле, когато ме изведоха от онази къщичка. Понякога подушвам реката, а има и други миризми, които не мога да идентифицирам.
— Близо сме до пристанището. Подушваш реката и вонята на бедност. — Тя потръпна. — Съжалявам хората, принудени да живеят тук. Как ще ни намери Рам на такова място?
Лицето й помръкна от внезапна тъга, когато една мисъл прекоси ума й.
— Ами ако той не се интересува какво ще стане с нас? Вече е взел амулета.
— Не вярваш в това — укори я сър Андрю.
Изражението й се втвърди и очите й блеснаха решително.
— Трябва сами да се спасим, татко.
Върна се към масата и седна на разклатения стол, набръчкала чело в размисъл, обмисляйки с какви ресурси разполагат. В стаята имаше легло, малка маса, покрита с белези, два стола и параван, скриващ един скрин. Перспективите за бягство изглеждаха малки. Опряла лакти на масата, тя подпря брадичка на дланите си и се замисли какви възможности има. Да се предаде — това решително не беше една от тях.