— Това ще ти помогне ли да си спомниш?
Рам извади една лъскава монета и кесията си и й я подхвърли. Тя я хвана ловко и монетата изчезна в деколтето й.
— Бени и един негов приятел са наели стаи наблизо — каза тя.
— Това ли е всичко?
— Казах ви, не знам много.
Сдържаността на Сейди накара Рам да сметне, че тя нарочно оставя в тайна някаква информация.
— Това ли е всичко, милорд? — Погледът се плъзна по него дръзко и безсрамно. — Сигурно няма да си промените намерението за креватната игра?
— Не днес, Сейди.
— Ами приятелят ви? — запита тя, обръщайки жадния си поглед към Люк.
Люк грациозно отклони предложението. Сейди вдигна рамене и отплава.
— Не е много като за начало — изрече Люк.
— Поне знаем, че са наблизо — заключи Рам. — Това ми е достатъчно. Понеже вече нямам амулета, за да се пазаря, трябва ни цялата помощ, която можем да получим.
— Трябваше ли да го даваш на Филдинг?
— Той не ми остави никакъв избор — каза ядосано Рам. — Да вървим. Имаме да търсим доста много.
Сейди надникна зад ъгъла и даде знак на мъжа зад нея да остане скрит.
— Какво казват? — изсъска Бени.
— Нещо за някакъв амулет — изшептя Сейди.
Разтревожен, той запита:
— Какво казват за него?
Тя вдигна рамене.
— Негова светлост го дал на мъж на име Филдинг. Важно ли е?
— Не за мене, но за един мой познат. Отидоха ли си?
— Още говорят — отвърна Сейди. — Защо те търсеха, Бени?
— Дълга история. Мисля, че е време да погостувам на сестра си в провинцията, но най-напред трябва да предупредя приятелите си.
— Ще се върнеш, нали?
Той я тупна по внушителния задник.
— Можеш да се обзаложиш, Сейдинце. Дай сега целувчица и да тръгвам.
След една мокра, лепкава целувка Бени изскочи от задната врата и изчезна в една тъмна пресечка. Плъхове пресичаха пътя му и обувките му издаваха жвакащи звуци, докато крачеше по смрадливия паваж. Зави надясно и влезе през задната врата на една полуразрушена сграда, цялата обкована с дъски и на вид необитаема.
Стъпалата изскърцаха, когато се качи на втория етаж, проклинайки хлебарките и косматите твари, които се разбягваха пред него. След серия бързи почуквания по вратата изсъска:
— Аз съм, Бени. Отвори. Има неприятности. Вратата се отвори незабавно.
— Време беше да дойдеш — каза с укор Дейвид Филипс. — За какви неприятности говориш?
— Идвам от „Копито и рог“. Лорд Бракстън беше там, задаваше въпроси. Само искам да знаеш, че няма да стоя повече тука.
Филипс сграбчи Бени за жакета.
— Видя ли го?
— Да. Видях го. Сейди го заблуди. Има още нещо, което трябва да знаеш.
— Какво?
— Този амулет, който се надяваше да пипнеш… откажи се. Не е у Бракстън.
Филипс го разтърси здравата.
— Мислех, че каза, че си е отишъл право у дома, след като е взел амулета.
— Така беше, но си тръгнах след това. Помислих, че ще искаш веднага да разбереш, че е отишъл на Маунт Стрийт, и предположих, че ще действаш оттук.
Лицето на Филипс доби грозен мътно червен оттенък.
— Бележката ми трябваше да го чака, когато се върне у дома си. Това копеле нарочно не обръща внимание на предупрежденията ми. Фийби беше права. Бракстън го е грижа повече за страната му, отколкото за съпругата му.
— Какво ще правиш? — запита Уотс.
— Бракстън ще си плати. Ще взема жената и ще се махна, докато мога. Има един кораб, закотвен в реката, чака да ме откара през Ламанша във Франция. Смятах да тръгна утре, но тази вечер също е добре.
— Ами старецът? — запита Уотс.
— Остави го. Вече не е важен.
— Каквото и да правиш, най-добре го направи бързо — посъветва го Бени. Посегна към резето на вратата. — Тръгвам си. Късмет.
Уотс понечи да го спре.
— Остави го да си иде — каза Филипс. — Само ще ни се пречка. — Извади един пистолет от джоба си, увери се, че е зареден, и го напъха в колана си. — Доведи Фийби.
Фийби притисна ухо до вратата, мъчейки се да разбере неясното мънкане.
— Някой току-що излезе — каза тя на баща си. — Чух вратата да се отваря и затваря. Мисля, че сега има само един човек отвън. Време е да задействаме плана си. Легни на леглото, татко, и се направи, че ти е зле. Аз ще вдигна шум, за да накарам някого да влезе тук.
Тя започна да вика и да удря по вратата.
— Помощ! Татко е зле! Моля ви, помогнете му!
Продължи да вика и да чука, докато не чу ключа да се обръща в ключалката. Хващайки здраво крака от масата, тя се притисна до стената, вдигна го над главата си и зачака.
— Какво, по дяволите, става тука? — изръмжа Уотс, промушвайки глава в стаята. Видя сър Андрю да лежи на леглото и влезе вътре. — Какво му е?