Това бяха последните му думи, преди кракът от масата да се стовари върху главата му. Свлече се полека и замря на пода.
— Надявам се да не съм го убила — каза Фийби, пускайки оръжието си, и коленичи до изпадналия в несвяст Уотс.
— Не го удари достатъчно силно, за да го убиеш — увери я сър Андрю. — Да се махаме оттук, дъще.
— Къде си мислите, че отивате?
Дейвид Филипс застана пред отворената врата, насочил пистолета си към корема на сър Андрю. Сърцето на Фийби едва не спря. Беше допуснала грешка, може би фатална. Отказвайки да се признае за победена, тя отправи яростен поглед към Дейвид.
— Много умно беше от твоя страна, Фийби, но малкият ти план не проработи. — Погледна към Уотс и поклати глава. — Подозирам, че няма да бъде особено доволен, когато се свести. — Махна към вратата. — Хайде. Идваш с мене.
— Къде отиваме?
— Далече.
— Не мога да повярвам, че ти стоиш зад това, Дейвид — изрече с укор сър Андрю. — Много ме разочарова. Беше мой асистент, приятел и довереник. Имах ти доверие.
— Винаги си бил доверчива душа, Андрю. Крадях предмети и ценности от гробниците и ги пращах на частен колекционер във Франция. Събрал съм добра сума, която ме чака оттатък Ламанша. Хвърлих око на амулета още когато го видях. Голямата му стойност щеше да осигури целия ми живот.
Очите на Андрю се изпълниха със скръб.
— Жал ми е за тебе, Дейвид.
— Запази жалостта си за някого, който има нужда от нея. — Той сграбчи китката на Фийби. — Идвай, Фийби.
Тя отказа да помръдне.
— Никъде няма да ходя с тебе. Нито пък татко.
— Баща ти не ми трябва. Но ако цениш живота му, ще направиш каквото ти казвам.
— Вземи мене вместо нея — предложи сър Андрю.
— Не. Искам да накарам Бракстън да страда заради това, което ми причини.
Фийби замря.
— Какво е направил?
— Отне ми шанса да стана по-богат, отколкото някога съм си мечтал. Не се интересува от тебе, скъпа. Но ти винаги си го знаела, нали?
— За какво говориш?
— Въпреки предупрежденията ми, въпреки заплахата за живота ти Бракстън е дал амулета на лорд Филдинг. Виждаш, Фийби, действията на Бракстън доказват, че за него нямаш никаква стойност. Изобщо не го интересуваш.
Болка. Боже господи, болката беше непоносима. Беше знаела още от самото начало какъв ще бъде изборът на Рам, ако бъде принуден да избира между нея и дълга към страната. Беше знаела, че това ще дойде, така че защо я болеше толкова?
Вцепенена от нараняващите думи на Дейвид, Фийби не можеше да мисли, не можеше да помръдне. Сякаш замръзнала във времето, смазана от пренебрежението на Рам към нея. Не можеше да намери сили да се противопостави, когато хватката на Дейвид се стегна около китката й и той я дръпна към изхода.
Внезапно Уотс изпъшка и се надигна, държейки се за главата.
— Какво, по дяволите, стана?
— Фийби те удари. Ставай, имам нужда от тебе.
— Кучка такава! — изръмжа Уотс, размахвайки юмрук към нея.
— Стига, Уотс — смъмри го Филипс. — Ние с Фийби тръгваме. Остани тук със стареца. Пусни го чак утре сутринта. След това предлагам да изчезнеш за малко от Лондон. Вземи парите, които ти дадох, и си намери друга бърлога.
— Ще пуснеш татко? — изрече най-накрая Фийби, възвръщайки гласа си.
— Нямам нужда от стареца.
Той я избута от стаята и я подкара към задното стълбище. Излязоха в пресечката зад сградата.
— Къде ме водиш?
— Оттатък Ламанша.
— Защо? Вече не можеш да вземеш амулета… защо не ме пуснеш?
— Не съм те излъгал, когато ти казах, че те искам, Фийби. Надявах се да се оженя за тебе. Защо, мислиш, крадях предмети от гробниците?
— Не знам. Ти ми кажи.
— Очаквах някой ден да преодолея упорството ти и да те направя своя съпруга. Имах нужда от пари, за да те издържам.
— Крадени пари — изфуча тя. — Мислиш ли, че нямаше да разбера какво си намислил?
— Сега няма значение. Ще бъдем заедно завинаги. Ще получа каквото винаги съм искал и Бракстън най-накрая ще си получи каквото заслужава. Съпругът ти е властен човек. Като те загуби, това ще го гнети до края на живота му.
Фийби изфуча.
— Ти си луд. Бракстън просто ще ме отпише и ще отиде при следващата жена.
— Не мисля така, Фийби. Както казах, той е властен мъж. Виждал съм как те гледа.
Филипс я бутна пред себе си в тясното пространство между две сгради.
— Почти стигнахме.
— Къде?
— На пристанището и кораба, който ще ни откара през Ламанша.
Излязоха от пресечката. Беше съвсем тъмно и от реката се издигаше мъгла. Дейвид сигурно беше чул гласовете едновременно с Фийби, защото я бутна назад в сенките и затисна устата й с ръка. Гласовете се усилиха; Фийби се замята, мъчейки се да се освободи.