— Не съм монах — изръмжа той, оглеждайки ерекцията си с отвращение, — но не съм в настроение. Може би друг път. — Закопча панталона си, после извади една златна монета от двадесет гвинеи от кесията си и й я подхвърли. — Това е за безпокойството — изрече и се отправи бързо към вратата.
Фанси му се усмихна игриво.
— Не беше никакво безпокойство, ваша светлост.
Рам седна до шише бренди, докато чакаше идването на Люк. Мина цял час, преди приятелят му да се присъедини към него.
— Мога ли да използвам стаята ти за гости, Уестмор? — запита Рам.
Люк го изгледа остро, но понеже беше приятел, не си позволи никакви неуместни коментари.
— Разбира се. Сега си отивам у дома.
Рам не можеше да гарантира за себе си в собствения си дом, щом там се намираше и Фийби. Знаеше, че ще иска пак да се люби с нея, а не можеше да понесе още едно отхвърляне.
18
Когато Рам се върна у дома си след четири дни, за да се преоблече, Портър го осведоми, че Фийби и баща й са заминали рано същата сутрин. Брадичката на почтения човек трепереше и в очите му се четеше упрек, когато подаде на Рам една бележка на сребърен поднос.
— От нейна светлост — каза Портър.
Рам взе с огромна неохота сгънатото листче, напъха го в джоба си и нахлу в кабинета. Насочи се право към бюфета и напълни една чашка до ръба с бренди. Глътна го наведнъж, преди да насочи вниманието си към посланието от Фийби. Съобщението беше не повече и не по-малко от това, което очакваше.
Желаеше му щастие, в която и посока да насочеше той живота си, и предлагаше да поиска развод по съдебен ред. Рам изруга, метна бележката в камината и я загледа как се разпада в пламъците. Нямаше да има развод. Нито сега, нито когато и да било.
След като Фийби вече не беше в картината, Рам се върна към предишния си начин на живот. Впусна се стремглаво в разнообразните забавления, които предлагаше Лондон, посещавайки мрачните и съмнителни места, толкова харесвали му в миналото. Никоя игрална зала не беше достатъчно нецивилизована, никоя пристанищна кръчма не беше достатъчно дивашка. Разтухата беше лесна за постигане от такъв „покаяник“ като него, и той правеше всичко по силите си, за да бъде на висотата на репутацията си.
За съжаление, не влагаше сърце във всичкото това. Макар че го виждаха да се разхожда из градините Воксхол, хванал под ръка различна жена всяка вечер, не беше спал с никоя от тях. Въпреки това продължаваше де посещава Ковънт Гардън, където лесно можеха да се намерят проститутки, флиртуваше възмутително с момичетата пред сградата на операта и го виждаха да се връща у дома невероятно пиян в ранните утринни часове.
Журналистите от клюкарските вестници не можеха да се наситят на подвизите на лорд Бракстън. Статийки за скандалното поведение на лорд Б. започнаха да се появяват редовно в „Лондон Таймс“. Един журналист отиде дотам да намекне, че лейди Б. очаквала дължимия наследник и била пратена в провинциалното имение на лорд Б., за да чака там раждането, оставяйки лорда свободен да се върне към упадъчния си начин на живот. В „Уайтс“ се правеха залози относно датата на раждането, с което се намекваше, че истинската причина лорд Б. да падне в попския капан е защото бил направил дете на лейди Б.
Рам не обръщаше внимание на клюките и не правеше нищо, за да ги спре. Лорд Уестмор, изглежда, беше единственият човек, способен да говори сериозно с него, но дори в такъв случай някои теми просто не се засягаха.
Рам затъваше все по-дълбоко в разврата. Почти беше стигнал дъното, когато се получи писмо сър Андрю. Бащата на Фийби пишеше, че е наел къща в края на тиха уличка, недалече от университета, споменаваше номера на къщата и името на улицата. По-нататък пишеше, че двамата с Фийби са добре, но че тя изглежда меланхолична и нещастна.
След като прочете писмото, на Рам не му се искаше де отиде в клуба си. Седна в кабинета и се замисли, топейки се в пламъците на гнева си към Фийби. Ако тя беше нещастна, беше си виновна сама — напълно. Тази вечер обаче той излезе и вината за проявите му, по-дивашки от обичайното, лежеше изцяло пред прага на Фийби.
Тъкмо пиеше кафе и се опитваше да се справи с ужасното си главоболие на следващата сутрин, когато някакво странно, глупаво предчувствие се плъзна по гръбнака му. Нещо тъмно и смущаващо го предупреждаваше, че Фийби има нужда от него.
Неочакваният му посетител тази сутрин се появи във възможно най-благоприятния момент.
— Някоя си госпожа Краули е дошла да се срещне с вас, милорд — обяви Портър.
Това беше икономката на Фийби от Маунт Стрийт.