Сир Мерин излезе от западната страна на двора, снаряжен в блестяща бяла броня, ецвана със злато, и яхнал млечнобял кон с буйна сива грива. Плащът му се вееше зад него като снежно поле. Носеше дванадесет стъпки дълга пика.
— Сир Хобър Редвин, от Арбор — викна пак херолдът.
Сир Хобър подкара в тръс от изток, яхнал черен жребец с чул с вишневочервен цвят на тъмносини ивици. Пиката му беше нашарена със същите цветове, а щитът му носеше герба с грозда на неговия дом. Близнаците Редвин се бяха оказали гости по неволя на кралицата също като Санса. Тя се зачуди по чия приумица е трябвало да излязат на турнира на Джофри. Реши, че едва ли е по тяхно желание.
По сигнал на водещия съдия съперниците снишиха пиките си и пришпориха конете. Разнесоха се викове от страна на гледащите войници и малобройните благородници в галерията. Рицарите се сблъскаха в средата на двора с трясък на дърво и стомана. Само след секунда бялата пика и пъстрата се пръснаха една в друга. Хобър Редвин залитна от удара, но успя някак да се задържи на седлото. Рицарите свърнаха конете извън полосите, захвърлиха скършените си оръжия и взеха подадените им от скуайърите. Сир Хорас Редвин, близнакът на сир Хобър, извика окуражително на брат си.
Но при второто подминаване сир Мерин извърна върха на пиката, удари сир Хобър в гърдите, свали го от седлото и той рухна с трясък на земята. Сир Хорас изруга и се затича да извлече от терена пребития си брат.
— Жалка езда — вещо заяви крал Джофри.
— Сир Бейлон Суан, от Каменен шлем на Червения страж — чу се викът на херолда. Грамадният шлем на сир Бейлон бе увенчан с широки бели криле и на него се биеха черен и бял лебед. — Морос от дома Слинт, наследникът на лорд Джанос от Харънхъл.
— Вижте го тоя трътльо! — ревна Джоф толкова силно, че го чу половината двор. Морос, още скуайър, и при това новопостъпил скуайър, с мъка държеше в ръцете си пиката и щита. Пиката, знаеше Санса, беше рицарско оръжие, а мъжете от рода Слинт бяха с ниско потекло. Лорд Джанос беше само командир на Градската стража преди Джофри да го издигне до титлата владетел на Харънхъл и да го включи в кралския си съвет.
„Да падне дано и да се посрами — помисли тя с горчивина. — Дано сир Бейлон да го убие.“ Когато Джофри обяви смъртта на баща й, тъкмо Джанос Слинт бе сграбчил за косата отсечената глава на баща й и я вдигна да я види тълпата, докато Санса плачеше и пищеше.
Морос носеше плащ на кръстосани квадрати от черно и златно над черна стоманена броня, украсена със златен ец. На щита му се виждаше кървавото копие, което баща му беше избрал за герб на новообявения си владетелски дом. Но изглежда, не знаеше какво да прави с щита, докато пришпорваше коня си, и острието на сир Бейлон удари герба точно в средата. Морос изтърва пиката си, помъчи се да запази равновесие върху седлото и не успя. Единият му крак се закачи в стремето при падането и подгоненият боен кон повлече младежа към края на полосите и главата му заподскача по настилката. Джофри задюдюка подигравателно. Санса се ужаси от мисълта, че боговете са чули мълчаливата й молитва за възмездие. Но когато спряха коня и вдигнаха Морос Слинт, се разбра, че е окървавен, но жив.
— Томен, неподходящ противник ти избрахме — каза кралят на брат си. — Сламеният рицар се бие по-добре от този.
След това дойде редът на сир Хорас Редвин. Той се представи по-добре от брат си, като надви някакъв престарял рицар, чийто кон беше зачулен със сребърни грифони върху синьо-бяло поле. Колкото и великолепно да изглеждаше, старецът едва се държеше и почти не оказа съпротива. Джофри сви устни.
— Гледката е жалка.
— Предупредих ви — каза Хрътката. — Бълхи.
Отегчението на краля нарастваше и Санса се притесни. Сведе поглед и реши да си мълчи, каквото и да става. Когато настроението на Джофри Баратеон помръкнеше, вероятността да излее гнева си върху някого наблизо беше голяма.
— Лотар Брун, свободен конник на служба при лорд Белиш — извика херолдът. — Сир Донтос Червения, от дома Холард.
Свободният конник, дребен мъж в очукана броня, излезе чинно в западния край на полосите, но от противника му нямаше и помен. Най-сетне на арената в лек тръс излезе светлокафяв жребец, зачулен в яркочервена коприна, но сир Донтос не беше върху него. Рицарят се появи миг по-късно: залиташе и сееше проклятия, навлякъл металния нагръдник и шлема си с пера, и без нищо друго. Краката му бяха голи и мършави, а мъжеството му срамно се полюшваше между тях, докато се мъчеше да догони коня. Зрителите зареваха и закрещяха обиди. Най-сетне сир Донтос успя да хване коня за юздата и се опита да се качи, но животното отказа да застане кротко, а рицарят беше толкова пиян, че голото му стъпало все не можеше да улучи стремето.