Тълпата вече виеше от смях… с изключение на краля. В очите на Джофри се четеше нещо, което Санса помнеше добре. Същия поглед като при Великата септа на Белор в деня, в който произнесе смъртната си присъда над лорд Едард Старк. Накрая сир Донтос Червения махна с ръка и се отказа, седна в пръстта и свали шлема с перата.
— Губя — изрева той. — Донесете ми вино!
Кралят стана.
— Бъчва от мазетата! Искам да се удави в нея.
Санса зяпна в ужас и чу собствения си глас:
— Не! Не можеш да го направиш.
Джофри извърна глава.
— Какво каза?
Санса не можеше да повярва, че е проговорила. Полудяла ли беше? Да му каже „не“ пред половината двор? Беше решила твърдо да си мълчи, само че… Сир Донтос беше пиян, глупав и безполезен, но не беше направил нищо лошо никому.
— Каза, че не мога? А, каза ли?
— Моля ви — промълви Санса, — исках само… може да ви донесе лош късмет, ваша милост… да… да убиете човек на рождения си ден.
— Лъжеш — прекъсна я Джофри. — Би трябвало и теб да удавят, щом толкова държиш на него.
— Изобщо не държа на него, ваша милост — възкликна отчаяно тя. — Удавете го или заповядайте да му отсекат главата, само… убийте го утре, ако искате, но моля ви… не днес, не на рождения си ден. Няма да го понеса, ако ви донесе беда… ужасна беда носи дори за кралете, певците го казват…
Джофри се намръщи. Знаеше, че го лъже, Санса го виждаше в очите му. Кръв щеше да й изкара заради това.
— Момичето говори истината — изхриптя гласът на Хрътката. — Това, което човек посее на рождения си ден, ще го жъне през годината. — Гласът му беше съвсем спокоен, сякаш изобщо не го интересуваше дали кралят му вярва, или не. Възможно ли беше да е истина?
Санса не знаеше. Просто й беше хрумнало в последния миг на отчаяние, за да избегне боя.
Сърдит, Джофри помръдна в креслото си и махна към сир Донтос.
— Махнете го. Ще наредя да го убият утре този глупак.
— Прав сте — каза Санса. — Наистина е глупак. Колко умно от ваша страна, че го забелязахте. Той е по-подходящ за дворцов глупак, отколкото за рицар, нали? Би трябвало да го облечете в пъстри дрехи и да го направите свой шут. Той не заслужава милостта на бързата смърт.
Кралят я изгледа за миг.
— Май не си толкова тъпа, колкото казва майка ми. — Обърна се и извика: — Чу ли какво каза милейди, Донтос? От днес ще бъдеш новият ми шут. Можеш да спиш при Лунното момче и се облечи шарено.
Сир Донтос, набързо отрезвял от нечакания допир със смъртта, запълзя на колене.
— Благодаря, ваша милост. И на вас, милейди. Благодаря ви.
Докато двама от гвардейците на Ланистър го отвеждаха, съдията пристъпи към кралската трибуна.
— Ваша милост, да призова ли нов съперник за Брун, или да продължа със следващия двубой?
— Стига. Това са бълхи, никакви рицари не са. Всички трябва да ги пратя на смърт, само че днес е рожденият ми ден. Турнирът приключи. Да не ги виждам повече.
Съдията на турнира се поклони, но принц Томен не прояви същото покорство.
— Аз трябваше да изляза срещу сламения човек.
— Не днес.
— Но аз искам да се бия!
— Не ме интересува какво искаш.
— Мама каза, че мога да изляза.
— Наистина го каза — подкрепи го принцеса Мирцела.
— Мама каза! — присмя се Джоф. — Не се дръжте като деца.
— Ние сме деца — възрази самоуверено Мирцела. — И би трябвало да се държим като деца.
— Хвана ви — засмя се Хрътката.
Джофри се оказа победен.
— Е, добре. Дори брат ми не може да се катурне по-зле от тези бълхи. Съдия, изкарай плашилото, Томен иска да е бълха.
Томен изрева от радост и хукна да се приготви, топчестите му къси крачета затопуркаха по дъсчения подиум.
— Успех! — извика след него Санса.
Закрепиха плашилото в далечния край на полосите, докато оседлаваха понито на принца. Противникът на Томен представляваше „войник“ от кожа с ръст на дете, напълнен със слама и окачен на въртяща се дървена ос, с щит в едната ръка и увит с парцали боздуган в другата. Някой беше поставил върху „рицарската“ глава два еленови рога. Санса си спомни, че бащата на Джофри крал Робърт носеше рога на шлема си… но също и чичо му лорд Ренли, братът на Робърт, който се оказа изменник и се самопровъзгласи за крал.