Двама скуайъри облякоха малкия принц в пищните му доспехи от сребро и пурпур. От гребена на шлема му се спускаше дълъг кичур червени пера, а на щита му подскачаха на задните си лапи лъвът на Ланистър и коронованият елен на Баратеон. Скуайърите му помогнаха да се качи на седлото и сир Ейрон Сантагар, учителят по оръжие в Червената цитадела, пристъпи и му връчи дълъг сребърен меч със затъпено острие и с дръжка с листовидна форма, изработен като за ръка на осемгодишен рицар.
Томен вдигна високо меча.
— Скалата на Кастърли! — извика Томен с тънкото си момчешко гласче и пришпори понито си по отъпканата пръст към въртящата се мишена. Лейди Танда и лорд Джилс нададоха самотни окуражителни викове, гласът на Санса се присъедини към техните. Кралят мълчеше и се мръщеше.
Томен свирепо размаха меча и когато стигна до сламеното плашило, удари с все сила по рицарския щит. Дървената ос се завъртя, увитият в парцали боздуган налетя и цапардоса принца по тила. Томен се люшна от седлото, срина се на земята и новите му доспехи издрънчаха като чувал счупени гърнета. Мечът изхвърча от ръката му, понито затича през двора и по седалките избухна бурен смях. Най-гръмко и с най-голяма злоба се смееше крал Джофри. Принцеса Мирцела извика, скочи от трибуната и се затича към братчето си. А Санса се почувства обладана от странна, замаяла разума й смелост.
— Трябва да отидеш с нея — каза тя на краля. — Брат ти може да е пострадал.
Джофри сви рамене.
— И да е пострадал, какво от това?
— Трябва да му помогнеш и да го похвалиш колко добре язди. — Санса не можеше да се спре.
— Събориха го и той падна в прахта — изтъкна кралят. — Това не е добра езда.
— Вижте — прекъсна ги Хрътката. — Момчето има кураж. Ще опита отново.
Помагаха на принц Томен да яхне понито. „Защо Томен не беше по-големият вместо Джофри — помисли Санса. — Не бих имала нищо против да се омъжа за Томен.“
Шумът откъм портата ги изненада. Веригите задрънчаха и желязната решетка започна да се издига. Грамадните обковани криле на портата се разтвориха с шумно скърцане на железните панти.
— Кой им е казал да отварят? — запита с яд Джофри. След настъпилите вълнения в града портите на Червената цитадела от няколко дни стояха непрекъснато залостени.
Под железния портикул се появи колона ездачи, съпроводена от дрънчене на стомана и тропот на копита. Клегейн пристъпи плътно до краля с ръка на дръжката на дългия си меч. Влизащите бяха изнурени и прашни, но знамето, което носеха, беше с лъва на Ланистър, златен върху пурпурното поле. Неколцина от тях носеха пурпурните плащове и ризници на бойците на Ланистър, но повечето бяха свободни конници и наемници, снаряжени кой от кого по-странно и въоръжени до зъби с остра стомана… а с тях имаше и други, чудовищни на вид диваци, излезли като от някоя приказка на баба Нан, от страшните, които Бран най-много обичаше. Бяха облечени в рунтави животински кожи и щавена овча кожа, с дълги коси и страховити рошави бради. Някои бяха с окървавени превръзки на челата или ръцете, на други липсваха било око, било ухо или пръсти.
А сред цялата тази нелепа гмеж, на едър червен кон в странно високо седло, което го люлееше като в бебешка люлка, яздеше братът на кралицата, джуджето Тирион Ланистър, онзи, когото наричаха Дяволчето. Беше си пуснал брада, която покриваше изпитото му лице, рошава, жълто-черна, корава като тел четина. На гърба му се вееше като сянка наметало от черна кожа на бели петна. Държеше юздите в лявата си ръка, а дясната му беше стегната в превръзка от бяла коприна, но иначе изглеждаше също толкова нелеп, колкото Санса го помнеше от гостуването му в Зимен хребет. С изпъкналото си чело и двете разноцветни очи Тирион си оставаше най-грозният човек, когото бе виждала.
Въпреки това Томен пришпори понито и препусна в галоп през двора с радостни викове. Един от диваците, грамаден и тромав мъж, толкова космат, че лицето му не се виждаше зад мустаците и брадата, надигна момчето от седлото с бронята и всичко, и го постави на земята до вуйчо му. Несекващият смях на Томен отекна от стените на цитаделата, щом Тирион го потупа по гърба на бронята, и Санса се стъписа, разбрала, че двамата са на върха на радостта. Мирцела дотича след брат си, джуджето я вдигна за кръста, завъртя я и тя заквича от възторг.
След като я пусна на земята, дребосъкът я целуна по челото и се заклатушка през двора към Джофри. Последваха го двама от спътниците му: чернокос и черноок наемник, който се движеше като дебнещ див котарак, и някакъв висок мършав младеж със зейнала кухина на мястото на едното око. Томен и Мирцела тръгнаха след тях.