Джуджето се поклони пред краля.
— Ваша милост.
— Ти… — промълви Джофри.
— Аз — съгласи сте Дяволчето. — Макар че може би ми се полага по-вежливо посрещане, като за вуйчо и по-възрастен.
— Казаха, че си умрял — изхриптя гласът на Хрътката.
Джуджето го изгледа. Едното му око беше зелено, другото — черно; и двете бяха ледени.
— Говорех с краля, а не с палето му.
— Аз се радвам, че не си умрял — каза принцеса Мирцела.
— Споделяме мнението ти, мило дете. — Тирион се обърна към Санса. — Милейди, съжалявам за скръбната ви загуба. Боговете наистина са жестоки.
Санса не можа да измисли какво да отговори. Как можеше да съжалява за загубата й? Подиграваше ли се? И не боговете бяха жестоки, а Джофри.
— И за твоята загуба съжалявам, Джоф — каза джуджето.
— Каква загуба?
— За вашия баща, краля. Един такъв едър, с рошава черна брада. Ще си го спомниш, ако се понапънеш. Беше крал преди теб.
— А, за него ли. Да, тъжно е. Един глиган го уби.
— Така ли ви казват „те“, ваша милост?
Джофри се намръщи. Санса почувства, че трябва да каже нещо. Какво я беше учила септа Мордейн? „Бронята на една дама е нейната вежливост.“ Навлече си бронята и промълви:
— Съжалявам, че лейди майка ми ви взе в плен, милорд.
— Доста хора вече съжаляват за това — отвърна Тирион, — и докато приключа с темата, някои ще съжалят много повече… но все пак благодаря за споделеното чувство. Джофри, къде бих могъл да намеря майка ти?
— Тя е със съвета ми — отговори кралят. — Вашият брат Джайм продължава да губи битки. — Изгледа Санса сърдито, сякаш тя беше виновна. — Старките са го пленили, изгубихме Речен пад, а сега глупавият й брат се е обявил за крал.
Джуджето се усмихна криво.
— Напоследък какви ли не хора се обявяват за крале.
Джофри не знаеше как да приеме намека. Изгледа го подозрително и не каза нищо.
— Да. Ами… Е, доволен съм, че не си умрял, вуйчо. Донесе ли ми подарък за рождения ми ден?
— Да. Ума си.
— Бих предпочел да беше главата на Роб Старк — рече Джоф и погледна с яд Санса. — Томен, Мирцела, хайде.
— На твое място бих си държал езика зад зъбите, дребосък — изръмжа Сандор Клегейн на Тирион и закрачи след господаря си.
Санса я оставиха с джуджето и чудовищните му спътници. Тя се опита да измисли какво още да му каже.
— Ръката ви е пострадала — успя да промълви накрая.
— Един от вашите северняци ме цапардоса с боздуган в битката на Зелената вилка. Спасих се, като паднах от коня си. — Усмивката му се смекчи, докато оглеждаше лицето й. — Скръбта за лорд баща ви ли ви прави толкова тъжна?
— Баща ми беше предател — отвърна Санса. — И моят брат, и лейди майка ми също са предатели. Аз съм вярна на своя любим Джофри.
— Не се съмнявам. Вярна като сърна, обкръжена от вълци.
— Лъвове — прошепна тя, без да мисли. Огледа се нервно, но наблизо нямаше друг, който да чуе.
Ланистър посегна, хвана ръката й и я стисна.
— Аз съм само едно малко лъвче, детето ми, и се заклевам, че няма да те разкъсам. Сведе глава и добави: — Но сега трябва да ме извиниш. Имам бърза работа с кралицата и съвета.
Санса мълчаливо го изгледа, докато се отдалечаваше с клатушкащата си се походка, като смешно, уродливо същество, показвано по панаирите. „Говори по-нежно от Джофри — помисли тя. — Но и кралицата ми говореше нежно. Все пак е Ланистър, неин брат и вуйчо на Джоф, и не е приятел.“
Някога беше обичала принц Джофри с цялото си сърце и се възхищаваше и се доверяваше на майка му, кралицата. За тази любов и доверие й платиха с главата на баща й. Санса нямаше да допусне повече тази грешка.
ТИРИОН
В смразяващо белите одежди на Кралската гвардия сир Мандън Мур приличаше на загърнат в плащаница труп.
— Нейна милост се разпореди, докато съветът заседава, никой да не ги безпокои.
— Ще ги обезпокоя съвсем малко, сир. — Тирион измъкна свитъка от ръкава си. — Нося писмо от баща ми, лорд Тивин Ланистър, Ръката на краля. Ето го печата му.
— Нейна милост не желае да я безпокоят — повтори сир Мандън, сякаш Тирион беше някой малоумник, който не го е чул.