Варис се закиска, сякаш това беше най-смешното нещо, което бе чувал, но когато се обърна към Тирион, в очите му нямаше смях.
— Вашата млада дама е толкова мила… На ваше място бих я пазил много грижливо.
— Смятам да го направя. Ако някой й посегне… е, много съм дребен за Черно ухо и не претендирам за храброст.
„Схвана ли? Говоря на същия език като теб, евнух. Посегни й и ще ти взема главата.“
— Време е да ви оставя. — Варис стана. — Знам колко сте уморени от пътя. Исках само да ви кажа добре дошли, милорд, и че съм безкрайно доволен от вашето идване. Страшна нужда имаме от съвета ви. Видяхте ли кометата?
— Може да съм нисък, но не съм сляп — каза Тирион. Навън по кралския път тя сякаш покриваше половината небе и засенчваше с блясъка си сърпа на луната.
— По улиците я наричат Червения пратеник — каза Варис. — Казват, че идва като вестител пред някой крал, за да предупреди за предстоящите пожарища и кръв. — Евнухът потърка напудрените си ръце. — Ще позволите ли да ви оставя с една гатанка, лорд Тирион? — Не дочака за отговор. — В една стая седят трима знатни. Крал, жрец и богаташ с купчина злато пред него. По средата им стои един наемник, дребен човек, от тълпата, без име и простичък. Всеки от големците му заповядва да убие другите двама. „Направи го — казва кралят — защото аз съм законният ти владетел.“ „Направи го — казва жрецът, — заповядвам ти го от името на боговете.“ „Направи го — казва богатият, — и всичкото това злато е твое.“ Тъй че кажете ми: кой остава жив и кой загива? — Евнухът се поклони дълбоко и бързо се изниза от гостилницата, ситнейки с меките си пантофи.
Щом той излезе, Чела изсумтя, а Шае набръчка хубавото си личице.
— Кой? Ами богатият остава жив! Нали?
Тирион отпи замислено от виното.
— Може би. А може би не. Изглежда, зависи от наемника. — Остави чашата на масата. — Хайде, да се качваме горе.
Трябваше да го изчака горе на стълбището, защото краката й бяха дълги, стройни и гъвкави, а неговите — къси, тромави и болнави. Но се усмихваше, когато стигна до нея.
— Липсвах ли ти? — подразни го и взе ръката му.
— Страшно — призна Тирион. Шае не беше висока повече от пет стъпки, но все пак трябваше да вдига глава, за да я гледа… макар че с нея това не го притесняваше. И отдолу да я гледа, беше хубава.
— Ще ти липсвам непрекъснато в Червената цитадела — обеща му тя и го поведе към стаята. — Сам, в студеното легло в онази твоя Кула на Ръката.
— Съвсем вярно. — Тирион с радост щеше да я задържи до себе си, но лорд баща му го бе забранил. „Курвата в двора няма да я водиш“, беше заповядал лорд Тивин. Границите на непокорството му стигаха до това да я вкара в града. Цялата му власт произтичаше от баща му и момичето трябваше да го разбере. — Няма да си далече — обеща той. — Ще имаш къща, с пазачи и слуги, и ще ти гостувам всеки път, когато мога.
Шае затвори вратата с ритник. През мъгливите стъкла на тесния прозорец се виждаше смътно Великата септа на Белор, увенчала като корона хълма на Висения, но друга гледка привлече погледа на Тирион. Шае свали роклята си и я захвърли. Не си падаше по долните дрехи.
— Няма да можеш да спиш — му каза и застана пред него, розова, гола и прекрасна, с едната ръка на бедрото. — Всеки път, щом легнеш, ще мислиш за мен. Ще се втвърдяваш и няма да има кой да ти помогне, и няма да можеш да заспиш, освен ако… — Ухили се с хитрата усмивка, която Тирион познаваше много добре. — Всъщност затова ли я наричат Кулата на Ръката?
— Млъкни и ме целуни — заповяда той.
Вкуси виното на устните й и усети малките й твърди гърди, как се притиснаха в него, докато ръката й шареше по връзките на брича му.
— Лъве мой — прошепна му тя, щом се откъсна от целувката, за да го съблече. — Моят сладък лорд. Моят гигант Ланистър.
Тирион я събори в леглото. Когато я прониза, тя изпищя така, че Белор Блажения сигурно се обърна в гробницата си, а ноктите й оставиха драскотини по гърба му. Никога не беше изпитвал такава наслада от болката.
„Глупак — помисли си Тирион след това, докато лежаха по средата на хлътналата постеля сред омачканите завивки. — Няма ли да го разбереш веднъж и завинаги, джудже? Тя е курва, проклетнико, и обича парите ти, а не щръкналия ти паток. Тиша помниш ли?“ И все пак, когато пръстите му минаха леко по кафявото й зърно, от докосването им тя се вкочани и той видя белега на гърдата й, където я беше захапал от страст.