— Е, и какво ще правите сега, милорд, след като вече сте Ръката на Краля? — попита Шае, докато шепите му обгръщаха тази топла и мека плът.
— Нещо, което Церсей изобщо не очаква — тихо промърмори Тирион, долепил устни в тънката й шия. — Ще… въздам правосъдие.
БРАН
Бран предпочиташе коравия камък на седалката на прозореца пред удобствата на пухеното легло и топлите завивки. В леглото стените го притискаха от всички страни и таванът тежко надвисваше над него. В леглото стаята беше неговата килия, а Зимен хребет — затворът му. Но извън прозореца му широкият свят зовеше.
Не можеше да върви, нито да се катери или да ловува, нито да се бие с дървен меч както някога, но можеше да гледа. Обичаше да наблюдава как прозорците светват из целия Зимен хребет, щом се запалеха свещите и огньовете в камините зад стъклата, и обичаше да слуша песента на вълчищата, възпяваща звездите.
Напоследък често сънуваше вълци. „Те ми говорят, като брат на брат“, казваше си, когато вълчищата подхванеха воя си. Почти ги разбираше… не съвсем, не истински, но почти… все едно че пееха на език, който някога беше познавал, но някак си го е забравил. Двамата Уолдър се плашеха от тях, но Старките носеха в жилите си вълча кръв, така поне казваше баба Нан. „Макар че тя е по-силна у някои и по-слаба у други“, предупреждаваше го накрая старицата.
Воят на Лято беше протяжен и тъжен, изпълнен със скръб и копнеж. Рошльо виеше някак по-диво. Гласовете им отекваха по дворовете и дългите коридори, докато не закънтеше целият замък, и на човек му се струваше, че цяла глутница вълчища обитава Зимен хребет, а не само две… две, когато преди време тук имаше шест. „Дали не тъгуват за братята и сестрите си — чудеше се Бран. — Дали не викат Сив вятър и Дух, или Нимерия и кротката Лейди? Дали не искат да се върнат у дома и пак да се съберат в глутница?“
— Може ли да разбере човек ума на един вълк? — каза сир Родрик Касел, когато Бран го попита защо вият. Майката на Бран го беше назначила за кастелан на Зимен хребет и задълженията му оставяха малко време, за да си задава празни въпроси.
— За свобода е зовът им — заяви Фарлън, който беше кучкар и не обичаше вълчищата повече, отколкото хрътките си. — Не обичат да ги държат затворени между стени, и кой ли може да ги вини? Мястото на дивите същества е на диво, а не в замък.
— Искат да идат на лов — съгласи се готвачът Гейдж, докато хвърляше бучки лой в котлето с яхнията. — Вълкът души по-добре и от най-добрия ловец. Сигурно са надушили плячка.
Майстер Лувин не мислеше така.
— Вълците често вият на луната. Тия сега вият на кометата. Виждаш ли колко е ярка, Бран? Сигурно си мислят, че тя е луната.
Когато Бран разказа това на Оша, тя се разсмя гръмко.
— Вълците ви са по-умни от майстера — каза дивачката. — Те знаят истини, които побелелият старец е забравил. — Начинът, по който го изрече, го накара да потръпне, а когато я попита какво означава кометата, тя отговори: — Кръв и огън, момче, и нищо хубаво.
Бран попита септон Чайл за кометата, докато подреждаха купчината свитъци, спасени от пожара в библиотеката.
— Това е мечът, който разсича сезоните — кратко отговори септонът и скоро след това пристигна гарван от Староград, с вест за настъпването на есента, така че той несъмнено беше прав.
Въпреки че баба Нан не мислеше така, а тя беше живяла по-дълго от всички тях.
— Дракони — рече тя, вдигна глава и изсумтя. Беше почти сляпа и не можеше да види кометата, но твърдеше, че я подушва. — Драконите ще да са, момче — настоя старицата. От баба Нан Бран не беше чувал „принце“, „милорд“ и други подобни учтивости.
— Ходор — каза Ходор. Той винаги казваше само това.
Но все пак вълчищата виеха. Стражите по стените мърмореха проклятия, псетата в кучкарника лаеха злобно, конете ритаха и цвилеха в яслите, двамата Уолдър трепереха край огъня си и дори майстер Лувин се оплакваше от безсънни нощи. Само Бран нямаше нищо против. Сир Родрик беше затворил вълците в гората на боговете, след като Рошльо ухапа малкия Уолдър, но камъните на Зимен хребет правеха странни фокуси със звука и понякога му се струваше, че вият точно под прозореца му. Друг път беше готов да се закълне, че тичат по бойниците като часовои. Съжаляваше, че не може да ги види.
Но можеше да види кометата, надвиснала над Стражевата зала и Камбанарията, и още по-нататък над Първата цитадела, тромава и кръгла, с черните фигури на водоливниците, като чудовищни сенки на пурпурния оток на здрача. Някога Бран познаваше всеки камък по тези сгради, отвътре, както и отвън; беше ги изкачвал всички, пълзял беше по отвесните стени с такава лекота, с каквато другите момчета тичаха надолу по стъпалата. Покривите им бяха тайните му места, а враните на върха на полуразрушената кула — най-добрите му приятели.