— Донесли са овен при портата, чувате ги. Трябва да ги разпръснем…
— Отворете портата. Като влязат вътре, ги обкръжете и ги избийте. — Хрътката заби острието на меча в земята и се подпря — едва се държеше на краката си. — Загубих половината си хора. И коня си. Повече в оня огън не влизам.
Сир Мандън Муур пристъпи до Тирион, в безукорно бялата си броня.
— Кралската ръка ти заповядва.
— Майната му на Кралската ръка. — Здравата, неоплескана с кръв половина от лицето на Хрътката беше пребледняла като платно. — Някой да ми донесе пиене. — Един златен плащ му подаде чаша, Клегейн глътна, изплю и я хвърли. — Вода? Майната ви на водата! Вино ми донесете!
„Мъртъв е, макар и да е на крака.“ Тирион вече го разбра. „Раната, огънят… с него е свършено, трябва да намеря някой друг, но кого? Сир Мандън?“ Огледа мъжете и разбра, че няма да стане. Страхът на Клегейн ги беше потресъл. Без водач те също щяха да откажат, а сир Мандън… опасен мъж, беше му казал Джайм, да, но не и мъж, когото другите мъже ще следват.
Чу поредния трясък в дървото. Помръкващото небе над стените се къпеше в зелено и оранжево сияние. Колко дълго щеше да издържи портата?
„Това е лудост — каза си той. — Но по-добре лудост, отколкото поражение. Поражението е смърт и позор.“
— Добре. Аз ще водя.
Ако си беше въобразявал, че това ще засрами Хрътката и ще му помогне да си върне доблестта, сгреши. Клегейн само се изсмя.
— Кой, ти?!
Тирион долови неверието по лицата им.
— Аз. Сир Мандън, вие ще носите кралското знаме. Под, донеси ми шлема. — Момчето затича покорно. Хрътката изгледа Тирион с бялото на очите си. Сир Мандън му помогна да се качи на коня.
— Строй се! — изрева Тирион.
Високият му дорест жребец беше с метални набузници и плетена ризница. Пурпурна коприна покриваше задницата му и чула. Високото седло беше позлатено. Подрик Пейн му подаде шлема и щита, от тежък дъб и с изрисувана в средата златна ръка на червено поле, обкръжена от златни лъвчета. Той подкара коня в кръг, оглеждайки малкия отряд. Едва шепа мъже се бяха отзовали на командата му, не повече от двадесетина. Седяха на конете си и го гледаха като Хрътката. Той погледна презрително останалите — рицарите и наемниците, излизали с Клегейн.
— Разправят, че съм половин мъж — каза той. — Какво излиза тогава, че сте вие?
Това вече ги засрами. Един от рицарите мълчаливо се присъедини към тях. Двама наемници го последваха. След тях — още. Кралската порта се разтърси отново. След още няколко мига отрядът на Тирион се беше удвоил. Беше ги хванал в капана си. „Щом аз се бия, и те трябва да се бият, иначе излиза, че са по-долу от едно джудже.“
— Няма да чуете да викам името на Джофри — каза им той. — Нито ще чуете да рева за Скалата на Кастърли. Станис иска да опустоши вашия град и вратата, която блъска, е вашата врата. Затова елате с мен и да убием тоя кучи син!
Тирион измъкна тежката си секира, обърна жребеца и препусна към задната порта. Мислеше, че го следват, но не посмя да погледне назад.
САНСА
Факлите горяха и изпълваха Балната зала на кралицата със сребриста светлина. Но въпреки това в залата цареше мрак. Санса го виждаше в светлите очи на сир Илин Пейн, застанал до задната врата неподвижен като каменна статуя, без да взима нито храна, нито вино. Чуваше го в хрипливата кашлица на лорд Джилс и в шепнещия глас на Озни Черно котле, щом се шмугнеше в залата да донесе на Церсей последните вести.
Тъкмо привършваше супата си, когато той влезе първия път през задния вход и каза нещо на брат си Осфрид. След това се качи на подиума и коленичи пред високия стол — вмирисан на кон, с четири дълги тънки драскотини по покритата със струпеи буза и падаща над очите му сплъстена коса. Колкото и тихо да шепнеше, Санса го чу.
— Двете флоти се вкопчиха в битка. Малко стрелци успяха да слязат на брега, но Хрътката ги изпосече, ваша милост. Брат ви вдига онази негова верига, чух сигнала. Долу в Квартала на бълхите някаква пияна тълпа разбива врати, нахлуват през прозорците. Лорд Байуотър изпрати златни плащове да се разправят с тях. Септата на Белор е претъпкана, всички се молят.
— А синът ми?
— Кралят отиде в септата да получи благословията на Върховния септон. Сега обикаля по стените с Ръката и казва на мъжете да са храбри, повдига духа им, така да се каже.
Церсей махна на пажа си за нова чаша вино — златна реколта от Арбор, силна и с богат аромат. Кралицата пиеше прекалено много, но виното само я правеше още по-красива: бузите й бяха зачервени, а в очите й имаше някакъв трескав блясък и зной, когато обходеше залата с поглед. „Очи от адски пламък“ — помисли Санса.