„Лудостта на боя.“ Никога не беше мислил, че ще я изпита, въпреки че Джайм често му я беше описвал. Как самото време като че ли се замъглява, забавя се и дори спира, как минало и бъдеще изчезват, докато не остане нищо друго освен мига, как бяга от теб страхът, бяга и мисълта, и самото ти тяло. „Тогава вече не усещаш раните по себе си, нито болката в гърба от тежестта на бронята, нито потта, стичаща се в очите ти. Преставаш да усещаш, преставаш да мислиш, преставаш да бъдеш ти, има я само битката и врага, този пред тебе и другия, и другия, и другия, и ти знаеш, че те се страхуват и са изтощени, но ти — ти си жив, а смъртта е навсякъде около теб, но мечовете им се движат толкова бавно, че можеш да танцуваш между тях и да се смееш.“
„Лудостта на боя. Аз съм джудже, но съм пиян от клане, нека ме убият, ако могат!“
Опитваха се. Още един с копие налетя срещу него. Тирион отсече върха на копието му, после китката му, после цялата ръка от рамото, обикаляйки го в кръг. Един стрелец, изгубил лъка си, замахна към него със стрелата, която беше стиснал в юмрука си като нож. Конят му го изрита в бедрото, просна го на земята и Тирион се изсмя. Мина в галоп покрай някакво забито в калта знаме, едно от пламтящите сърца на Станис, и посече пръта на две с един замах на брадвата. Рицар някакъв изникна от неизвестно къде и заблъска по щита му, стиснал в две ръце грамадния си меч, докато някой не заби кама под мишницата му. Някой от хората на Тирион, сигурно. Така и не разбра.
— Предавам се, сир — извика друг рицар по-надолу по реката. — Предавам се. Сир рицар, предавам ви се. Залогът ми. Ето, вземете го. — Мъжът лежеше в локва черна вода и му подаваше метална ръкавица в знак на покорство. Тирион трябваше да се наведе, за да я вземе. В това време над главата му се пръсна гърне с адски огън и зеленият пламък изригна. Във внезапно лумналата светлина той видя, че локвата не е черна, а червена. Китката на рицаря все още беше в ръкавицата. Той му я хвърли обратно. — Предавам се — изхлипа мъжът безнадеждно, безпомощно. Тирион свърна настрани и продължи.
Някакъв пехотинец сграбчи юздите на коня му и замахна с кама към лицето му. Тирион изби оръжието от ръката му и разцепи главата му с брадвата. Докато я изтръгваше, зърна встрани нещо бяло. Обърна се. Мислеше, че отново ще види сир Мандън Муур до себе си, но беше друг бял рицар. Сир Бейлон Суан също носеше бели доспехи, но наметалото на коня му беше с черно-белите лебеди на неговия дом. „Тоя рицар е повече петнист, отколкото бял“ — помисли разсеяно Тирион. Сир Бейлон беше оцапан от глава до пети и осажден от пушеците. Той вдигна боздугана си и посочи надолу по течението. По шиповете бяха полепнали парчета мозък и кости.
— Милорд, погледнете.
Тирион обърна коня си и погледна надолу по Черна вода. Течението отдолу продължаваше да влече, черно и силно, но повърхността кипеше от кръв и пламъци. Небето грееше червено, оранжево и ослепително зелено.
— Какво? — попита той. И видя.
Облечени в стомана пехотинци се изсипваха от разбилата се в един от кейовете галера. „Толкова много… откъде се взимат?“ Той примижа срещу пушеците и блясъка и ги проследи по реката. Там се бяха наблъскали една в друга двадесет или повече галери. Греблата им се бяха сплели, корпусите им бяха оплетени от изпопадалия такелаж. Бяха така здраво наблъскани, че не беше трудно да се скочи от едната палуба на другата и така да се прекоси Черна вода.
Стотици от най-смелите пехотинци на Станис Баратеон в момента правеха точно това. Тирион видя как един много тъп рицар се опита да премине с коня си, пришпорвайки побеснялото от ужас животно по клатещите се палуби, хлъзгави от кръвта и пращящи от зеления огън. „По дяволите, направили сме им мост“ — помисли отчаяно той. Части от моста потъваха, а други горяха и цялото нещо пукаше, поклащаше се и всеки момент изглеждаше готово да се пръсне, но това, изглежда, не ги спираше.
— Смели мъже са — каза с възхита той на сир Бейлон. — Я да идем да ги избием.
И поведе хората си през бушуващите пламъци, през саждите и пепелта по речния фронт, с тропот по каменния кей, следван от своите мъже, а зад тях — и от хората на сир Бейлон. Сред тях се появи и сир Мандън с нацепения си и потрошен щит. Пушеци и нажежени въглени изригваха във въздуха, а враговете се прекършиха пред атаката им, обърнаха гръб и се хвърлиха обратно във водата, събаряйки пред себе си други, които се мъчеха да се покачат. Подножието на понтона беше полупотънала вражеска галера с изписано на носа й „Драконова гибел“.