Копиеносец с герба с червения рак на дома Селтигар промуши коня на сир Бейлон и рицарят отхвърча от седлото. Тирион отсече главата на мъжа, профуча край него и вече беше късно да се спре. Жребецът му скочи от ръба на кея в плитката до глезените вода. Брадвата на Тирион изхвърча от ръката му, последвана от самия него, а палубата се надигна и го посрещна с влажен плясък.
Последва безумие. Конят му си беше счупил крак и цвилеше ужасно. Той успя някак да извади камата си и преряза гърлото на бедното животно. Кръвта бликна на пурпурен фонтан и намокри ръцете и гърдите му. Той успя да се изправи, залитна и отново започна да се бие сред плясъка на плуващите във водата клатещи се палуби. Срещу него прииждаха мъже. Някои убиваше, други раняваше, трети се отдръпваха от пътя му или се хвърляха във водата, но не свършваха, идваха още и още. Загуби си ножа, но намери счупено копие, откъде и как — не разбра. Стисна го с две ръце и замушка, сипейки ругатни и проклятия. Мъжете бягаха от него и той тичаше след тях, прехвърляше се през перилото на следващия кораб, после на следващия. Двете му бели сенки го следваха неотлъчно: Бейлон Суан и Мандън Муур, красиви в белите си брони. Сражаваха се, сякаш танцуваха.
Самият той убиваше тромаво и грозно. Един намушка в бъбрека, когато му се извърна в гръб, друг награби за крака и го прекатури във водата. Стрели свистяха покрай главата му и се чупеха в нагръдника му. Една заседна между раменника и нагръдника, но Тирион не я усети. Някакъв гол мъж падна от небето на палубата и се пръсна като хвърлена от кула презряла диня. Кръвта му плисна през процепа на шлема на Тирион. Отгоре полетяха камъни, заудряха по палубите, превръщайки хората наоколо в пихтия, докато накрая целият мост не се разтърси, после се усука с ужасно скърцане и го изхвърли настрани.
Водата нахлу в шлема му. Той го смъкна, захвърли го и запълзя по накланящата се палуба, докато водата не стигна до шията му. Въздухът се изпълни със стон, като предсмъртните викове на огромен звяр. „Корабът — успя да помисли Тирион, — корабът ще се откъсне.“
Разбитите галери се отцепваха една от друга, мостът се разпадаше. Щом осъзна това, той чу внезапния пукот, силен като гръмотевичен тътен, палубата под него се люшна и той се хлъзна назад във водата.
Наклонът беше толкова стръмен, че трябваше да се катери, притиснал гръб в палубата, педя по педя. С крайчеца на окото си видя, че корпусът, с който се бяха заплели, се отнесе надолу от течението, завъртя се бавно около оста си и мъжете по него заскачаха във водата. Някои бяха с пламтящото сърце на Станис на гърдите, други — с елена и лъва на Джофри, но това сякаш вече беше без значение. Нагоре и надолу горяха пожари. От едната му страна кипеше битка, невероятно гъмжило от ярки знамена се вееше над море от сражаващи се мъже, стени от щитове се градяха и се пръскаха, рицари на коне сечаха през масата от човешка плът и стомана, прах, кал, кръв и пушеци. От другата му страна високо на хълма беше надвиснала Червената цитадела и храчеше огън. Но всичко се беше объркало. За миг Тирион помисли, че полудява, че Станис и замъкът са си разменили местата. „Как е могъл Станис да се прехвърли на северния бряг?“ Малко по-късно осъзна, че палубата се превърта и той се е озовал от другата страна, така че замъкът и битката са си разменили местата. „Битка… каква битка, ако Станис не се е прехвърлил, с кого се бие тогава?“ Тирион беше твърде изтощен, за да го осмисли. Рамото го заболя ужасно и когато посегна да го разтрие, видя стрелата и си спомни. „Трябва да се разкарам от този кораб…“
Някой го викаше — той едва го чу през грохота на битката. Тирион се помъчи да му отвърне.
— Тука! Тука! Ето ме, помогнете! — Гласът му прозвуча толкова тънко и слабо, че самият той едва се чу и едва го позна. Издърпа се още нагоре по наклонената палуба и се хвана за перилото. Корпусът се натресе в следващата галера и се килна толкова рязко, че за малко да го изхвърли във водата. Къде му отидоха силите? Нищо не можеше да направи, освен да виси така.
— МИЛОРД! ХВАНЕТЕ РЪКАТА МИ! МИЛОРД ТИРИОН!
Там, на палубата на другия кораб, отвъд уширяващия се зев на черната вода стоеше сир Мандън Муур, протегнал ръка. Жълтите и зелени пламъци блестяха по бялата му броня. Металната му ръкавица беше хлъзгава от кръвта, но Тирион въпреки всичко се протегна, съжалявайки, че ръката му не е малко по-дълга. Едва в последния момент, точно когато пръстите им се допряха, нещо го жегна… Сир Мандън беше протегнал лявата си ръка? Защо…