— Церсей — замоли се сир Лансел, — ако загубим и замъка, Джофри все едно ще го убият, знаеш го. Нека да остане, ще го пазя лично, заклевам ти се…
— Махни се от пътя ми. — Церсей го зашлеви по раната. Сир Лансел изрева от болка и едва не припадна, а кралицата тръгна през залата. Изобщо не погледна Санса. „Забрави ме. Сега сир Илин ще ме убие и тя изобщо няма да се сети коя съм била.“
— О, богове! — проплака една старица; — Загубихме, битката е загубена, тя бяга. — Няколко деца се разплакаха. Санса усети, че е останала съвсем сама на подиума. Какво да направи? Да остане ли тук, или да се затича след кралицата и да я замоли да пощади живота й?
Сама не усети как стана, но го направи.
— Не се бойте — заговори тя високо. — Кралицата вдигна подвижния мост. Това е най-безопасното място в града. Има дебели стени, има ров…
— Какво стана? — извика една жена, която Санса познаваше смътно, съпруга на някакъв дребен благородник. — Какво й каза сир Озни? Кралят ли е пострадал, градът ли падна?
— Кажи ни! — извика друга. Една жена попита за баща си, друга — за сина си.
Санса вдигна ръце за тишина.
— Джофри се е върнал в замъка. Не е пострадал. Още се бият, това е всичко, което знам, и се бият храбро. Кралицата ще се върне скоро. — Последното беше лъжа, но трябваше да ги успокои. Зърна шутовете, застанали под галерията. — Лунно момче, разсмей ни.
Лунното момче направи странично колело и скочи на масата. Грабна четири винени чаши и започна да ги премята във въздуха. От време на време „изтърваваше“ по някоя и тя се чупеше в главата му. В залата отекна накъсан кух смях. Санса отиде при сир Лансел и коленичи до него. Раната му кървеше наново от шамара на кралицата.
— Безумие! — изохка той. — Богове, Дяволчето беше прав, прав беше…
— Помогнете му — властно извика Санса на двама от слугите. Единият само я погледна и побягна. Другите слуги също напускаха залата и тя не можеше да ги спре. Заедно с един от малцината останали успя да изправи рицаря. — Отведете го при майстер Френкел. — Лансел беше един от тях, но някак не можеше да се насили да пожелае смъртта му. „Мека съм, слаба и глупава, точно както казва Джофри. Би трябвало да го убия, не да му помагам.“
Факлите догаряха, но никой не си направи труда да ги подмени. Церсей не се върна. Сир Донтос се качи на подиума и й прошепна:
— Върни се в спалнята си, мила Джонквил. Заключи се вътре, там ще си в по-голяма безопасност. Ще дойда за теб, когато битката свърши.
„Някой ще дойде за мен — помисли Санса. — Но дали ще си ти, или ще е сир Илин?“ В миг на безумие си помисли дали да не помоли Донтос да я защити. Нали и той беше бил рицар, опитен с меча и заклел се да закриля слабите. „Не. Той нито има кураж, нито може. Само ще убият и него.“
Беше й нужна цялата сила на духа, за да излезе много бавно и спокойно от Балната зала на кралицата — искаше й се да побегне. Но когато стигна стълбите, наистина побягна, нагоре и нагоре по витите стъпала, докато главата й не се замая. Един от стражите се сблъска с нея по стълбите. Една златна винена чаша и два сребърни свещника се изсипаха от червения плащ, с който ги беше увил, и задрънчаха надолу. Мъжът затича след тях, без да обърне внимание на Санса, след като разбра, че тя няма да се опита да му отнеме плячката.
В спалнята й беше черно като катран. Санса залости вратата и тръгна пипнешком към прозореца. Когато дръпна пердетата, дъхът й секна.
Небето на юг кипеше от вихрещи се ярки цветове, отражения на пламъците, които бушуваха долу. Зловещи зелени приливи се надигаха към натежалите кореми на облаците и езера от оранжева светлина заливаха небесата. Червеното и жълтото на обикновените пламъци напираха срещу смарагдите и нефрита на адския огън, всеки цвят лумваше и замираше, раждайки пълчища мимолетни сенки, които гинеха само след миг. За мигновение зеленото зарево отстъпваше пред оранжевия сумрак. Самият въздух миришеше на изгоряло, както замирисва котлето със супата, когато се остави дълго над огъня и цялата супа изври. Искри се носеха из въздуха като рояци светулки.
Санса заотстъпва от прозореца към сигурността на леглото. „Ще легна да поспя — каза си, — а когато се събудя, ще е дошъл нов ден и небето отново ще е синьо. Боят ще е свършил и някой ще ми каже дали ще живея, или ще умра.“
— Лейди — тихо проплака тя и се зачуди дали когато умре отново ще види своята вълчица.