Колко дълго беше седяла така не знаеше, но след време чу някъде далече в града да бие камбана. Кънтеше глухо с бронзовия си тътен и с всеки нов удар звукът долиташе все по-бързо и по-бързо. Санса тъкмо се чудеше какво ли може да означава това, когато запя нова камбана, после трета и гласовете им се понесоха над хълмове и низини, по алеите и над кулите, из всяко ъгълче на Кралски чертог. Тя захвърли наметалото и отиде до прозореца.
Първото бледо зарево вече се виждаше на изток и сега вече биеха камбаните и на Червената цитадела, включиха се и те в пороя от звуци, леещ се от седемте кристални кули на Великата септа на Белор. Камбаните бяха били, когато умря крал Робърт, спомни си тя, но сега беше различно, не беше онзи бавен и скръбен звън на умряло, а радостен тътен. Чу и човешки викове по улиците, и нещо, което можеше да бъде само възгласи на възторг.
Вестта й донесе сир Донтос. Влезе залитайки през отворената врата, хвана я в отпуснатите си ръце, завъртя я из стаята и заграчи толкова несвързано, че Санса не разбра и една дума. Пиян беше като Хрътката, но неговото пиянство беше щастливо. Тя остана без дъх и замаяна, когато най-сетне я пусна.
— Какво става? — Санса се хвана за пилона на леглото. — Какво се е случило? Кажи ми!
— Свърши се! Край! Свърши се! Градът е спасен. Лорд Станис е мъртъв, лорд Станис е избягал — никой не знае и никой не го интересува, войската му е разбита, опасността си отиде. Изклани са, пръснали са се, разбягали са се. О, тези ярки знамена! Знамената, моя Джонквил, знамената! Вино имаш ли? Трябва да пием за този ден, да. Това означава, че си спасена, не разбираш ли?
— Кажи ми какво става! — викна Санса.
Сир Донтос се засмя, заподскача и за малко не падна.
— Дойдоха през пепелищата, докато реката гореше. Станис тъкмо я прекосяваше, и те го удариха в гръб. О, защо не съм рицар отново, да бях част от този триумф! Казват, че собствените му хора почти не са оказали съпротива. Някои побягнали, но повечето преминали на тяхна страна, викайки името на лорд Ренли! Какво ли трябва да си е помислил Станис, когато е чул това? Разбрах го от Озни Черно котле, който го чул от сир Озмунд, но сир Бейлон се върна и хората му разправят същото, и златните плащове — също. Спасени сме, скъпа! Дошли са по Пътя на розата по реката, през изгорените от Станис поля, пепелта се вдигала от копитата им и доспехите им били посивели, но… о-о-о! Знамената им били ярки, златната роза и златният лъв, и всички други, дървото на Марбранд и Роуан, ловецът на Тарли и гроздовете на Редвин, и дъбовият лист на лейди Оукхарт. Всички мъже на запада, цялата сила на Планинския рай и на Скалата на Кастърли! Самият лорд Тивин водел дясното им крило по северния бряг на реката, Рандил Тарли командвал центъра, а Мейс Тирел лявото крило, но битката спечелил авангардът. Пронизали Станис както пика пронизва тиква, виели като демони! И знаеш ли кой водел авангарда? Знаеш ли? Знаеш ли?
— Роб? — Беше прекалено да се надява на това, но…
— Бил е самият лорд Ренли! Лорд Ренли в зелените си доспехи, с пламъците, танцуващи по златните му еленови рога! Лорд Ренли с дългото копие! Казват, че той лично убил сир Гиард Мориген в двубой и още дузина други рицари. Ренли е бил, Ренли, Ренли! О! Знамената, скъпа ми Санса! О! Защо пак не съм рицар!
ДЕНЕРИС
Довършваше закуската си — студена супа от скариди и фурми, — когато Ирри й донесе картска рокля — изделие от ефирен брокат, обсипан с перли.
— Махни я — каза Дани. — Пристанището не е за дамски глезотии.
Щом Млечните хора я смятаха за дивачка, щеше да им се покаже както подобава. Когато отиде при конюшните, носеше избелели торбести гащи от пясъчна коприна и сандали от плетена трева. Малките й гърди се полюшваха под пъстрия дотракски елек, а от колана й с медальона висеше крива кама. Джикуи беше сплела косата й по дотракския обичай, като завърза на края на плитката сребърно звънче.
— Не съм печелила победи — опита се да спре тя слугинята, когато звънчето тихо подрънна.
Джикуи не се съгласи.
— Изгорихте онези майги в тяхната къща от пепел и пратихте душите им в пъкъла.
„Това беше победа на Дрогон, не моя“, понечи да каже Дани, но си замълча. Дотраките щяха да я ценят много повече с някое и друго звънче в косата. То звънна, когато тя се качи на сребристата си кобила, и след това звънеше на всяка крачка, но сир Джора и кръвните й ездачи не казаха нищо. Да пази народа й и драконите й избра Ракаро. Джого и Аго тръгнаха с нея към морския бряг.