Оставиха зад гърба си мраморни палати и уханни градини и навлязоха в по-бедна част на града. Тук коне и камили се мяркаха рядко, паланкини почти съвсем нямаше, но затова пък улиците гъмжаха от босоноги деца, просяци и мършави псета. Светлокожи мъже в прашни ленени ризи стояха пред вратите и ги гледаха как минават. „Знаят ме коя съм и не ме обичат.“ Дани го разбираше по погледите им.
Сир Джора искаше да я натика отново в паланкина, скрита на сигурно зад копринените завески, но тя му отказа. Твърде дълго се беше изтягала на сатенени възглавнички, оставяйки се на воловете да я лашкат насам-натам. Яхнала, поне имаше чувството, че върви нанякъде.
Не търсеше брега по свой избор. Бягаше отново. Целият й живот май щеше да мине в бягане. Започнала беше да бяга още в майчината си утроба и досега не се беше спряла ни веднъж. Колко пъти двамата с Визерис се бяха измъквали в тъмна нощ едва на стъпка от наетите от Узурпатора ножове? Но всичко се свеждаше до това: бягаш или загиваш. Ксаро беше разбрал, че Пиат Прий събира оцелелите магове, за да й сторят зло.
Когато й го каза, Дани се разсмя.
— Та нали тъкмо ти ми казваше, че маговете не са нищо повече от стари войници, които пъчат суетно гърди и се хвалят със забравени подвизи и отколешна храброст?
Ксаро я погледна угрижено.
— И така си беше. Но сега? Не съм толкова сигурен. Казват, че стъклените свещи отново горят в къщата на Уратон Нощния бродник, а не са се запалвали от сто години. Призрачна трева е израснала в Градината на Джеейн, видели са вълшебни костенурки между слепите стени по Улицата на чародея и всички плъхове из града си хапят опашките. А пък жената на Матос Маллараван, дето веднъж се подигра с проядения от молците халат на един маг, се е побъркала и не иска да облече никаква дреха. Дори в току-що прани коприни се чувства все едно, че по кожата й са плъпнали хиляда насекоми. И Сибасион слепеца, Ядача на очи, е прогледнал отново, или поне така твърдят робите му. Чудни работи. — Ксаро въздъхна. — Странни времена настъпиха в Карт. А странните времена са лоши за търговията. Мъка ми е да ти го кажа, но най-добре ще е да напуснеш Карт завинаги, и колкото по-рано, толкова по-добре. — Той я потупа окуражително по ръката. — Но не е нужно да тръгваш сама. Видяла си тъмни видения в Палата на прахта, но Ксаро сънува по-светли сънища. Виждам те изтегната щастливо в едно ложе, с нашето детенце до гърдата ти. Да отплаваме само двамата с теб по Нефритовото море и ще видиш, че ще се сбъдне! Още не е късно. Дай ми един син, моя сладка песен на радостта!
„Дракон искаш ти да ти дам, но ще има да вземаш.“
— Няма да се омъжа за теб, Ксаро.
Лицето му се смрази.
— Тогава си тръгвай.
— Но къде?
— Възможно по-далече от тук.
Какво пък, навярно беше време. Хората от нейния халазар с радост бяха приели възможността да се съвземат след мъките на червената пустош, но сега, след като си отдъхнаха и си върнаха силите, започнаха да буйстват. Дотраките не бяха привикнали да стоят на едно място. Народ на воини бяха те, не бяха създадени за градове. Сигурно се беше задържала твърде дълго в Карт, изкусена от неговите удобства и прелести. Този град според нея винаги обещаваше повече, отколкото даваше, и възторженото й посрещане се вгорчи, откакто Домът на Немрящите се срина в облак дим и пламъци. Само за една нощ картяните си спомниха, че драконите могат да бъдат опасни. Вече не се надпреварваха да й поднасят дарове. Напротив, Братството на турмалина открито призова да я прогонят, а Древната гилдия на подправките дори поиска смъртта й. Единственото, което Ксаро можеше да направи, беше да възпре Тринадесетте да ги подкрепят.
„Но къде да отида?“ Сир Джора предлагаше да тръгнат на изток, по-далече от враговете й в Седемте кралства. Кръвните й ездачи настояваха да се върнат във великото си тревно море, дори това да означаваше, че ще трябва да пребродят отново червената пустош. Самата Дани се блазнеше от идеята да отседне във Вее Толоро, докато драконите й отраснат и станат силни. Ала сърцето й беше пълно със съмнения. Всяка от тези възможности й се струваше някак погрешна… а и дори да решеше накъде да тръгне, безпокоеше я въпросът как ще стигне дотам.