— Гатанка! — подвикваше понякога весело Шагуел Шута. — Ако козата на лорд Болтън изяде хората, които са хранили козата на лорд Ланистър, колко кози имаме?
— Една — каза Аря, когато я попита.
— Виж ти, имаме си невестулка, умна като коза! — закиска се глупакът.
Рордж и Хапката бяха също толкова лоши колкото останалите. Когато лорд Болтън седнеше да вечеря с гарнизона си, Аря ги виждаше сред другите. Хапката издаваше миризма на развалено сирене, затова го поставяха в другия край на масата, за да може там да си пръхти и да съска, и да къса месото с пръсти и зъби. Когато Аря минеше, той почваше да души към нея. Но най-много я плашеше Рордж. Седеше все до Ърсивк Верния, но тя усещаше как погледът му лази по тялото й всеки път, щом минеше да си изпълни задълженията.
Понякога съжаляваше, че не замина отвъд Тясното море с Джакен Х’гхар. Още си пазеше глупавата монета, която й беше дал — парче желязо, не по-голямо от меден петак и ръждясало по ръба. От едната страна имаше някакъв надпис — странни думи, които не можеше да разчете. На другата беше изобразена човешка глава, но толкова изтъркана, че чертите на лицето на личаха. „Той каза, че била изключително ценна, но сигурно и това беше лъжа, като името му и лицето му.“ Това толкова я беше ядосало, че я хвърли, но след няколко часа изпита неприятно чувство от постъпката си, излезе и си я намери, макар да не струваше нищо.
Мислеше си за монетата, докато прекосяваше двора Топен камък, превита от тежестта на пълното ведро.
— Ей, Нан! — извика й някой. — Остави го това ведро и ела да ми помогнеш.
Елмар Фрей не беше по-голям от нея и освен това — нисък за годините си. Търкаляше по неравните камъни буре с пясък и лицето му се беше изчервило от усилието. Аря отиде да му помогне. Двамата избутаха бурето до стената, после го изправиха. Пясъкът изшумя и се изсипа, когато Елмар отвори капака и извади плетена ризница.
— Според теб достатъчно ли е чиста? — Като скуайър на Рууз Болтън, едно от задълженията му беше да поддържа доспехите му безукорно.
— Трябва да изтърсиш пясъка. Още има петна ръжда. Виждаш ли? — посочи тя. — Отъркаляй я още веднъж.
— Отъркаляй я ти. — Елмар можеше да се държи приятелски, когато имаше нужда от помощ, но винаги след това се сещаше, че той е скуайър, а тя — само едно долно слугинче. Обичаше да се хвали, че е син на владетеля на Бродовете, не някакъв си племенник копеле или внук, а истински законен син, и по тази причина щял да се ожени за някаква принцеса. Аря изобщо не я интересуваше скъпата му принцеса и не обичаше той да й заповядва.
— Трябва да занеса водата на милорд за легена му. Той сега е в спалнята си, налагат го с пиявици. Не обикновените черни пиявици, а от големите, белите.
Очите на Елмар се опулиха като варени яйца. Горкият, ужасяваше се от пиявици, особено от светлите, които приличаха на желе, докато не се напълнят с кръв.
— Забравих, че си много мършава да буташ толкова тежко буре.
— Аз пък забравих, че си тъп. — Аря вдигна ведрото. — Май и теб трябва да те наложат с пиявици. На Шийката има едни, големи като прасета. — И го остави да зяпа в гърба й.
Спалнята на лорда беше пълна с хора. Беше дошъл Кибърн и мрачният Уолтън с ризницата и железните си наколенници, и още дузина Фрей, все негови братя и братовчеди. Рууз Болтън лежеше в леглото гол. Пиявиците се бяха лепнали под мишниците му, по краката и бледата му гръд, дълги и прозрачни твари, които смучеха и ставаха все по-розови. Болтън не им обръщаше повече внимание, отколкото на Аря.
— Не трябва да позволим на лорд Тивин да ни спипа тук в Харънхъл — говореше сир Енис Фрей, докато Аря пълнеше легена. Сивокос и изгърбен грамаден мъж със зачервени очи и огромни ръце, сир Енис беше довел хиляда и петстотин меча на Фрей на юг в Харънхъл, но често като че ли не можеше да държи под командата си дори собствените си братя. — Замъкът е прекалено голям и му трябва цяла армия, за да го удържи, а щом бъде обкръжен, няма да можем да храним цяла армия. Нито можем да се надяваме, че ще съберем достатъчно запаси. Околностите са изпепелени, селата са оставени на вълците, зърното е изгоряло или обрано. Вече е есен, а няма запаси храна, нито посев. Живеем от събиране на продоволствие и ако Ланистърите ни отрежат, само за един лунен кръг ще изпаднем дотам, че ще разчитаме на плъховете и подметките на ботушите си.